Читать «Позор» онлайн - страница 7

Знае ли тя, че й е хвърлил око? Вероятно. Жените го усещат, бремето на искащия поглед.

Валяло е: по каналите край пътя клокочат ручейчета.

— Любимият ми сезон, любимият ми час от деня — отбелязва той. — Някъде тук ли живееш?

— Отсреща. В един апартамент с няколко колеги.

— От Кейптаун ли си?

— Не, отраснах в Джордж.

— Аз живея съвсем наблизо. Мога ли да те поканя у дома да пийнем нещо?

Мълчание, предпазливо.

— Добре. Но трябва да се прибера до седем и половина.

От градините минават към тихия квартал, в който той живее от дванайсет години, отначало с Розалинд, после, след развода, сам.

Той отключва желязната порта, сетне вратата и въвежда девойчето. Запалва лампите, взема й чантата. По косите й има дъждовни капки. Той я гледа втренчено, откровено запленен. Тя свежда очи, предлагайки му същата мимолетна, може би дори кокетна усмивчица, както и преди.

В кухнята той отваря бутилка Meerlust и подрежда блюдо с бисквити и сирене. Когато се връща, тя е застанала до библиотеката, наклонила глава, за да чете заглавията. Той пуска музика: Моцартовия квинтет за кларнет.

Вино, музика: ритуал, който мъжете и жените изпълняват един спрямо друг. Нищо лошо няма в ритуалите, те са измислени, за да облекчават трудните преходи. Но девойчето, което е довел у дома си, не само е трийсет години по-младо от него: то е студентка, негова студентка, той я просвещава. Каквото и да стане помежду им сега, ще им се наложи да се срещнат отново като учител и ученичка. Готов ли е за такова нещо?

— Интересни ли са ти лекциите? — пита я.

— Харесваше ми Блейк. Хареса ми историята с Уондърхорн.

— Вундерхорн.

— Не си падам толкова по Уърдсуърд.

— Това не трябваше да ми го казваш. Уърдсуърд е един от учителите ми.

Вярно е. Откакто се помни, у него ехтят хармониите на „Прелюд“.

— Може би към края на курса ще започна да го ценя повече. Може да се привържа към него.

— Може. Но от опит знам, че поезията или те хваща веднага, или изобщо не те вълнува. Мигновено откровение и мигновен отклик. Като светкавица. Като влюбване.

Като влюбване. Дали младите все още се влюбват, или любовта се е превърнала в демодиран механизъм, ненужен, странен като парен локомотив? Откъснал се е, демоде е. Влюбването може би е излизало от мода и пак е идвало на мода поне сто пъти, без той да усети.

— Ти самата пишеш ли поезия?

— В училище пишех. Не беше кой знае какво. Сега нямам време.

— А пристрастия? Имаш ли някакви литературни пристрастия?

Тя сбръчква лице при необичайната дума.

— Във втори курс учихме Ейдриен Рич и Тони Морисън. Също и Алис Уокър. Много се увлякох. Но не бих го нарекла точно пристрастие.

Значи не е страстно същество. Дали не го предупреждава по най-заобиколен начин?

— Смятам да приготвя някаква вечеря — казва той. — Ще хапнеш ли с мен? Нищо специално.

Тя се колебае.

— Хайде, кажи „да“!

— Добре. Но първо трябва да се обадя по телефона.

Обаждането трае по-дълго от очакваното. От кухнята той дочува тих говор, мълчания.

— Какво смяташ да работиш? — пита я той после.

— Сценография и дизайн. Посещавам магистърски курс в театъра.