Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 93

— Ох! — извика той.

Алеас пристъпи на светлината пред него. Младият мъж беше намазал лицето си с мръсотия. Само кожата на мястото, където започваше косата му, беше все още бяла. В таванското помещение се разнесе смях. По плътния звук личеше, че това е Барача. Смехът затихваше, докато той трополеше надолу по стълбите.

Аш изчака Нико да се изправи на крака и се обърна към него. Младежът не можа да прочете нищо в изражението на възрастния мъж.

Аш отпи от чашата си с чий и облиза устни.

— Продължавай да се стараеш — каза той. — Трябва да си готов, когато следващия път те взема със себе си на мисия.

Той се завъртя, замятайки робата си, и също си тръгна.

Алеас кимна към нараненото лице на Нико.

— Наложи го с пчелен восък — предложи той. — Така ще останат малки белези. Ела, ще ти помогна.

За момент Нико остана сам на влажния таван. Кръвта се процеждаше през пръстите му все по-бавно. С трепереща дясна ръка той затърси хладната сигурност на дървения под и отново се отпусна на него. Краката му се провесиха над стълбите, той изпусна дълга въздишка и зачака сърцето си да се успокои.

Жертвоприношението

Нощта се разстилаше над топлината, създадена от самата нея.

В средата на Езерото на птиците имперската баржа леко се поклащаше, далеч от слабите светлини на градовете, които проблясваха и се отразяваха от водата край бреговете. Откъм селищата над неподвижната вода се чуваше смесица от музика, викове, смях и кучешки лай.

На самата баржа единствените звуци бяха оплакванията на робите и постоянният, наподобяващ биене на сърце ритъм на барабан. Атмосферата беше нереална и тягостна. Наталезийските роби можеха да я почувстват. Те стенеха и изпаднали в ужас, се гушеха един до друг в клетките си в далечния край на баржата. Най-сетне бяха разбрали защо са ги изтръгнали толкова грубо от живота им край брега на Тоин. Тази нощ щеше да е последната нощ на робството им.

От мястото в далечния край на съда, където се виждаха двамата жреци, заобиколени от личните си слуги, над противната воня на робите във въздуха се носеше уханието на мускусен тамян. Голата, намазана от слугите с масло плът на жреците блестеше под светлината на няколкото горящи мангала. Двама от наталезийските роби вече лежаха проснати в далечния край на баржата. Третият тъкмо беше спрял да крещи и се строполи на палубата до другите. Затворените в клетки роби не бяха сигурни дали е жив, или мъртъв.

Един жрец воин бързо даде знак поредният роб да бъде доведен отпред. По-голямата част от наталезийците започнаха да недоволстват и се свиха в задната част на клетките, когато пазачите нахлуха вътре с ритници и грубо сграбчиха жертвата си. Те хванаха жена на средна възраст. Коприната й рокля беше разкъсана и покрита с петна от дългото й пленничество. Тя не се съпротивляваше. Сякаш дори не ги забелязваше. До нея една млада червенокоса жена се вкопчи в ръката й.

Един от жреците воини срита младата жена встрани и тя се сви, скимтейки. Издърпаха по-възрастната жена от клетката. Тя висеше отпусната в ръцете им и едва успяваше да се задържи на крака. Пазачите изтръгнаха скъпите бижута от врата й и ги захвърлиха в краката й до веригата, с която бяха оковани глезените й. Останалите роби я наблюдаваха с различна степен на съчувствие, но също и с облекчение, че не те са избраните. В клетката като че ли надвисна осезаемо чувство на срам. Не смееха да се погледнат един другиго в очите.