Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 84

Мъжът плесна задницата на мулето на Аш, за да го накара да тръгне. Нико го последва и се обърна върху седлото, за да види как рьошунът се изправя, за да се поклони с уважение след отдалечаващия се Аш. Продължиха пътя си.

— Тези дървета… — започна Нико, докато чакъленият път през гората хрущеше под копитата на мулетата.

Дърветата бяха малки, покрити със златистокафява кора, с медни на цвят листа и червени цветове във формата на звезди. Никога преди не беше виждал такива.

— Дървета мали. И те идват от Островите. От тях са Клеймата.

— От семената им ли?

— Да.

— Семената им се превръщат в Клейма?

— Семената им са Клеймата, Нико — въздъхна Аш. — Макар че точно тези дървета, които виждаш около себе си… Всички те са безплодни. — Старецът подръпна мъртвото Клеймо, което все още носеше на врата си. — Ще намеря място в гората, където да заровя това. Скоро, по-скоро, отколкото можеш да си представиш, то ще се превърне в едно от тези дървета. Но като останалите то няма да дава плодове, защото ще е поникнало от Клеймо, което вече не диша.

— Значи тази гора, всички тези дървета… — Нико зяпна с отворена уста гората около него, която се беше смълчала след моментното затишие на вятъра. — Всички те са поникнали от Клейма на мъртъвци?

— Да. Всяко едно от тях.

Мъжете се упражняваха в стрелба с лък в градината пред манастира върху широка ивица окосена трева, поддържана ниска от няколко скитащи планински кози, които, изглежда, изобщо не се смущаваха от стрелите, летящи във въздуха над главите им.

Нико наблюдаваше как най-старият стрелец, единственият чуждоземец, пристъпи напред, когато дойде неговият ред. Като че ли се усмихваше, макар че човек не можеше да бъде сигурен в това — кожата му беше толкова стара, а гърбът — толкова приведен, че лицето му беше увиснало надолу, сякаш ще падне всеки момент. Мъжете утихнаха, когато чуждоземецът запъна лъка си. Без да вдига поглед, той пое дълбоко въздух и го задържа. Когато издиша, изправи гръбнака си, издърпа тетивата и пусна стрелата с едно-единствено плавно движение, без да помръдне, докато стрелата не полетя от небето и не уцели самия център на далечната мишена.

— Ха! — възкликна Аш, докато мулетата се тътреха напред.

Тропайки с копита, те преминаха през тесен вход отстрани на сградата и се озоваха на площад от прашна пръст, заграден от четирите страни от манастира. В центъра на площада имаше още една горичка от дървета мали — бяха общо седем, заобиколени от ограда от дървени боядисани в бяло колове. В широкото пространство беше увиснала тишина, в която дузина мъже в роби седяха с кръстосани крака на земята, с гръб към дърветата. Мъжете бяха потънали в дълбока медитация. Никой не обърна внимание на новопристигналите, с изключение на един брадат алхази, облечен в расо без ръкави. Като ги видя, той се прозя, стана и се отправи към тях под сутрешната светлина.

— Ти се върна — каза едрият алхази, когато двамата пътници слязоха от мулетата си.