Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 56

Докато си обличаше чисти дрехи — мека памучна долна риза, туника и панталони от здраво платно, кожени ботуши и колан с тока от твърдо дърво, той осъзна колко отчаяно се нуждае от храна.

Като вървеше с малки, внимателни крачки, Нико напусна каютата и последва мириса на чий до една голяма обща стая с нисък таван. Членовете на екипажа седяха по групички около масите, разговаряха тихо и закусваха. Помещението беше слабо осветено и въздухът беше изпълнен с дима от много лули. Няколко души го изгледаха мрачно, докато той се отправи към далечния край на стаята и отворения камбуз, където готвачът — мършав, плешив мъж с извит мустак, татуиран върху лицето му — поднасяше канчета с топъл чий и чинии със сирене и бисквити. Берл работеше в камбуза, добавяше дърва в огъня, който гореше в тухлена пещ. Момчето му кимна за поздрав, макар че не прекъсна работата си. Нико доволно натрупа храна в чиния. Готвачът сложи чаша с чий пред него, преди да се върне към работата си, която явно се състоеше в това да тропа с тигани, да простира мокри дрехи, да се поти и да псува под нос. Нико седна на една празна маса и започна да се храни предпазливо, за да види как ще го понесе стомахът му. Погледна към оръдията, които стояха край оръдейните отвори от двете страни на затопленото помещение, и се опита да не обръща внимание на погледите, които останалите му хвърляха крадешком от време на време. Запита се дали екипажът винаги е настроен така приятелски.

Когато приключи, поблагодари на готвача и се изкачи по стълбите, които водеха към горната палуба. Стъпваше на всяко стъпало бавно, като плъзгаше ръка по парапета. Когато наближи края, спря, за да успокои дишането си.

Качи се на откритата палуба на кораба и за момент си представи, че стои на нормален морски кораб, плаващ върху много клафтери вода вместо върху въздух, защото палубите на „Соколът“ не изглеждаха различно от тези на всеки друг кораб, който беше виждал в пристанището — високият квартердек се издигаше зад гърба му, а фордекът — отпред. Няколко членове на екипажа седяха наблизо и разговаряха, докато плетяха въже. Друга група в далечния край на палубата играеха на кости. Караха се и един от мъжете удържаше друг, който искаше да се бие. Като цяло екипажът се видя доста млад на Нико. Малцина бяха повече от двайсетгодишни. Бяха слаби, с бради и рошави коси.

Беше тихо, като се изключи плющенето на корабните платна. Той вдигна поглед към голямата, пълна с въздух торба от бяла коприна, която се къдреше под вятъра, обвита във фина мрежа от въжета и дървени подпори. Грамадната й маса хвърляше сянка по цялата дължина на палубата. От носовата част на обвивката на балона бяха изпънати различни платна, а от двете й страни стърчаха две големи крила. Там, горе, имаше мъже, които като по чудо се катереха по мрежата на такелажа, който покриваше извитата торба от коприна. Краката им бяха боси и мръсните им розови ходила се плъзгаха по въжетата, които изглеждаха твърде протъркани, за да оправдаят спокойната самоувереност на екипажа. Безумци, помисли си Нико. Проклети луди.