Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 244

Би постъпил съвсем различно, ако имаше избор.

Сега беше близо до смъртта. Странно как, когато краят е близо, животът става толкова реален. Цветовете имаха нюанси, каквито никога не беше забелязвал, дори жълто-кафявият пясък имаше безкрайно разнообразие от светлини и сенки, които пленяваха очите му. Усещаше миризми, които бяха далеч отвъд приятното или неприятното. Можеше да чуе отделни гласове сред силния шум на тълпата. Дори можеше да различи отделни думи и нотки от смисъла на казаното. Защо не можеше животът да е винаги такъв? Толкова богат и многообразен? Би седял без прекъсване с дни и просто би се наслаждавал на всичко това. Той си помисли, че може би такова е усещането, когато човек се роди.

Тогава колко жалко беше, че хората го губят до самия миг на смъртта си. Това беше нещото, за което толкова говореха даоистите: Разбира се, и учителят му беше разказвал за това — за начина, по който светът утихва, когато и ти самият намериш тишината в себе си, така че най-сетне да можеш да го видиш, да го почувстваш и да осъзнаеш какъв е той наистина. Реален и безкрайно променящ се.

Той чу как нещо се удари в дървото над главата му. Не му обърна внимание.

Вместо това погледна към краката си и видя бездната от пламъци, която се отваряше под него. Топлината се издигаше наоколо като кипяща вода. Щеше да изгори до смърт. Щеше да бъде изяден жив от тези пламъци.

Веднъж беше чул история за времето, когато манианците нахлули в страната Натал. Един монах в град Маруут седнал на улицата пред имението на Върховния жрец, полял се със земно масло и след това се самозапалил в знак на протест срещу престъпленията, които манианците продължавали да извършват срещу неговия народ.

Сега Нико се чудеше как този мъж е успял да направи това. Как е открил такава тишина в себе си?

Горещината ставаше все по-жестока. Той примигна, за да прочисти очите си. Всичко това беше твърде реално. Част от него отказваше да повярва, че то се случва. Това обаче не беше частта, която имаше значение, която се гърчеше от топлината, давеше се от дима, крещеше и се бореше с животинска паника.

Нико се огледа в търсене на нещо, в което да съсредоточи ума си. Жреците воини стояха с горящите факли, очите им бяха скрити зад грозните маски и присвити заради носещия се дим.

Болката в краката му бързо се превръщаше в агония — непоносима агония, която той знаеше, че няма да може да понесе. Сега димът затъмняваше всичко.

Нико наклони глава назад в опит да си поеме въздух. Небето беше синьо, облаците на изток се разкъсваха и бяха озарени от слънчевата светлина. На техния фон и в пролуките сред дима се виждаше как се движи нещо тъмно. Нещо падаше към него.

Той се вгледа в него, хипнотизиран от полета и въртенето му.

Сепна го внезапен удар. Започна да се дави. Погледът му започна да се замъглява, а очите му продължаваха да са втренчени в размазаното слънце или нещо друго, което светеше също толкова ярко. След това дори и то угасна и не остана нищо.

Ритуали

Хъркането му я събуди рано сутринта. Светлината, идваща отвън през цепнатините на завесите на единствения малък прозорец в спалнята, беше още сивкава. Въздухът беше спарен и миришеше на секс. Рийс лежеше в полумрака и наблюдаваше как Лос спи. Гледаше тънките следи върху бузата му от пухената възглавница, по момчешки намусената му физиономия и русите му мигли. Зачуди се дали да не го събуди, като сложи ръка в скута му. Имаше нужда от малко любовна игра, за да уталожи стягането в гърдите си и страха в кръвта си. Въпреки това не помръдна. Вместо това започна да изучава гредите на тавана и се опита да открие някакъв смисъл в сънищата, които беше сънувала за сина си, докато в стаята не се промъкнаха първите топли цветове на слънцето. Тогава тя тихо се изправи.