Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 245

Отвори задната врата и пусна котките в кухнята, просто за да изпълни къщата с някакъв живот. Престори се, че й е досадно, когато те започнаха да се галят в голите й глезени, докато тя се миеше и подготвяше за предстоящия ден. Лос вече беше станал. Тя взе дрехите му, които миришеха на вино, парфюм и дим, отиде в двора и ги хвърли във ведрото до голямото каменно корито. То беше пълно с дъждовна вода, която по-късно щеше да използва, за да ги изпере.

Птиците чуруликаха своите хубави трели на фона на глупавото кудкудякане на кокошките. В небето на изток, над дърветата и камъшите, които не помръдваха в безветреното утро, се разстилаше ветрило от светлина. Рийс се изправи с ръка на кръста и погледна към всичко това. Опита се да не мисли за нищо. Искаше й се само да диша под меката чистота на света, която се беше надигнала от спомена за нощта, и с помощта на тази чистота да прогони безименната скръб, споходила я под формата на сън. Чувстваше се напрегната, сякаш всеки момент ще се разплаче, стига да си позволи.

Вътре Рийс се зае с ежедневната си работа, докато не стигна до стаята на Нико. Отвори хлопащата врата с бледи драскотини на височината на кръста й и огледа пода на празната стая, за да види дали няма нещо, което да вдигне, да прибере или да оправи. Внезапно спря, отново сложи ръка на кръста си и се зачуди какво прави.

Станах като майката на Кол — раздразнено си помисли тя, — която нощно време удря с бастун по мълчаливите стени, за да подплаши мишките, които никой друг, освен нея самата не може да чуе и да види.

Рийс не можеше да си спомни кога за последен път беше влизала в тази стая. Не знаеше какво да прави с нея, откакто Нико беше избягал, за да живее в града. Чудеше се дали да я остави и да си позволи да се надява, че някой ден той ще се завърне, макар и за кратко посещение, или да се изправи пред суровата действителност, която Лос се опитваше да я накара да приеме, откакто Нико беше тръгнал с чуждоземеца — че синът й е заминал завинаги. Сега и собствените й сънища сякаш й подсказваха същото.

Стаята изглеждаше гола, и то не просто заради отсъствието на вещите на Нико. Докато той живееше тук, тя никога не беше така чиста и спретната, макар че трябваше да признае, че той беше достатъчно подреден. Някои негови неща все пак бяха останали — калаената свирка за птици върху перваза на прозореца, която синът й отдавна беше загубил и тя беше намерила, след като той си отиде; до нея имаше няколко гладки ъгловати шарени камъчета от коритото на някой поток; рибарската му въдица, заедно с такъмите, подпряна в ъгъла и увита в платно. Леглото беше оправено така, както самият Нико го беше оставил толкова отдавна. Краищата на чаршафите бяха подпъхнати под сламения матрак и препънати над възглавницата.