Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 242

Нико се беше борил добре. Аш пристигна точно навреме, за да стане свидетел на битката му срещу вълците. През цялото време оглеждаше стадиона, за да му дойде някаква идея как да спаси младия си ученик. Нищо не му беше хрумнало.

Когато противно на всички очаквания Нико успя да спечели одобрението на тълпата, в него се появи някаква надежда. Но сега всичко отново се беше променило и се бе превърнало в поредния кошмар. Очевидно Матриархът беше узнала за смъртта на сина си. Тя искаше да си отмъсти на това момче пред очите на всички. Такава беше скръбта й, че тя жадуваше за насилие. Аш осъзна, че грешката е негова. Той беше предопределил тази съдба за момчето.

Долу, на арената, на върха на кладата бе издигнат стълб. Дори вече бяха вързали Нико за него. Той сякаш не осъзнаваше какво правят с него. Лицето му беше вдигнато към небето. На върха на стълба бяха закачени краищата на три дълги вериги. Жреци воини държаха отпуснато другите им краища с ръце, увити в парцали. Други поливаха дървената клада със земно масло.

Аш знаеше как манианците правят тези неща. Сипваха масло, за да може кладата да се разгори бързо и така жертвата да няма почти никакъв шанс да загуби съзнание от дима. Щяха да го запалят жив и да го извлекат от кладата, когато спре да крещи. Ако моментът се подбереше правилно — а Ку’ос беше място, където това се смяташе за някакъв вид изкуство — жертвата им щеше да бъде още жива, с обгорена и оголена плът. Тогава щяха да го приковат публично. Щяха да оставят Нико да страда в агония и да умре от жалка смърт.

Аш не можеше да позволи това да се случи.

Сякаш в отговор на мислите му около кладата се появиха още мъже в бели роби, носещи незапалени факли. Те се заеха да ги палят, докато войниците край стените се бореха да удържат развълнуваната тълпа.

Аш достигна до края на стената. Известно време остана да лежи върху твърдия парапет. Имаше чувството, че черепът му е хванат в менгеме, и това предизвика вълна на гадене в тялото му.

Раната в крака му се беше отворила отново и той имаше чувството, че силата му изтича на капки от нея, събира се в ботуша му и се процежда навън през кожата. Започна да тършува в един джоб, като движеше само ръката си. Извади торбичката и взе от нея няколко листа дулче. Пъхна ги в устата си и отпусна глава върху бетона за още няколко мига. Зачака болката да утихне.

Откакто Аш се помнеше, хората все повтаряха, че животът е твърде кратък. В някои места дори имаха поговорка за това. Това често го караше да се чуди. От много години насам той самият смяташе, че животът е твърде, твърде дълъг.

Може би просто беше имал повече прераждания от болшинството хора, както биха предположили някои даоистки монаси. Може би играта на живота беше загубила своя блясък за него и той лесно прозираше какво има от другата страна. Защото за Аш това не беше нищо повече от игра, макар и най-реалната от всички — такава, в която печелиш и губиш, страдаш и обичаш, както в никоя друга.