Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 246

Когато обаче огледа както трябва, тя видя, че навсякъде има прах.

Рийс бързо излезе навън и напълни едно ведро с вода и оцет, върна се в стаята на сина си и започна да забърсва всичко. Работи, докато челото й не се покри с пот и слънцето не се издигна високо над линията на дърветата, която се виждаше през размазаното стъкло на прозореца. От време на време отново я обземаше желание да се разплаче и тя работеше още по-упорито, докато то не отминеше. Коленете я боляха от миенето на скърцащите дъски на пода, а гърбът й започна да се обажда, когато се протегна, за да стигне гредите на ниския таван. Остави метенето за накрая, защото вдигаше малкото вещи на Нико, за да забърше под тях. Внимаваше да ги върне точно на мястото, където са били преди.

Накрая се изправи и отметна кичурите коса, паднали върху лицето й, с опакото на ръцете си. Огледа внимателно лъснатите повърхности, докато не остана доволна, че стаята е чиста.

Прозорецът пред нея беше изпълнен със слънчева светлина.

Рийс махна резето и отвори прозореца, след което се отдръпна назад със сключени ръце, сякаш очакваше някой да влезе през него. Миг по-късно в стаята повя внезапен бриз и Рийс вдъхна дълбоко и продължително, докато утринният въздух докосваше лицето й и изпълни дробовете й.

— Сине мой — прошепна тя и необяснимо по лицето й започнаха да се стичат сълзи.

Върху мраморния олтар лежеше голо тяло с ръце, прилежно прибрани към гърдите. Очите му бяха затворени.

Трупът беше ритуално почистен от мрачните мълчаливи жреци на Мортарус, тайния култ към смъртта на манианския орден. В продължение на един час те внимателно триеха тялото с кърпи, избелени от жлъчката на живи пясъчни змиорки — същата жлъчка, с която избелваха и своите жречески роби, маските си и знамената на Ман, окачени на високите стени около тях. В тишината на храма ярките платове бяха накиснати във вода, топла като кръв. Вълничките в нея полюшваха свежите цветя, които се носеха по края. После кърпите, от които капеше вода, бяха вдигнати във въздуха и изстискани, след което жреците се захванаха да ги прокарват по безжизнената кожа, докато шепнеха някакви думи.

Когато приключиха, жреците на Мортарус потеглиха в бавна церемония, като напяваха. Робите им шумоляха, а от телата им се носеше уханието на див лотос.

Раната в шията на мъртвия беше зашита и под умело поставените пудра и лепило от нея беше останала едва видима черна линия. Ала не бяха успели да сторят нищо за изражението, застинало на лицето му.

Точно това Сашийн най-трудно можеше да понесе.

— Какви са заповедите ви, матриарх? — прозвуча тих глас зад гърба й.