Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 241

От покрива на северното крило на манастира изригнаха пламъци. Това означаваше, че се е запалила столовата. Че се замисли за хилядите пъти, които се беше хранил там, докато бъбреше с останалите ученици и ги слушаше.

— Как е старият ми учител? — тихо попита той.

— Шебек ли? Той е мъртъв.

Че застина. Усети тръпка на студено вцепенение.

Огънят се разпростираше бързо. Във въздуха хвърчаха искри. Горичката от дървета мали в средата на площада се запали. От мястото си двамата мъже можеха да видят как около горните им клони започна да се вие дим. Дърветата се олюляваха под вълните топлина.

— Ще победят ли твоите хора? Не мога да видя с лошите си очи.

— Ти си този, когото наричат Виждащия.

По устните на чуждоземеца премина слаба усмивка.

— Рьошуните се бият добре — добави Че.

— Това е хубаво.

— Ще се присъединиш ли към тях?

— Аз ли? Твърде стар съм да се бия.

Двамата замълчаха. Че наблюдаваше с безжизнен поглед отраженията на пламъците върху долната част на надвисналите облаци.

Някога това беше моят дом. Мисля, че е единственият дом, който някога съм имал — каза си той.

— Те ще те убият, ако останеш тук — предупреди Че мъжа.

— Знам.

Част от покрива се сгромоляса. Пламъците се издигнаха по-високо.

— А моите хора ще те убият, ако те спечелят — каза Виждащият.

— Така мисля — отвърна младият мъж.

Старият Виждащ се изкикоти сухо, сякаш на себе си. Потупа отново Че по ръката.

— Тогава нека просто поседим малко тук — предложи той — и да видим какво ще се случи.

Аш беше закъснял и го знаеше.

Изкачи се по-високо, откъсвайки се от задните редици на тълпата, които бяха най-високо и най-далече от арената на стадиона. Изкатери се по ръждясалата желязна стълба върху външната стена на сградата, подминавайки изцапаните с курешки гаргойли и статуи на известни личности от империята. Само преди мигове тук бяха разположени войници. Сега те напуснаха местата си, за да обуздават по-неспокойните части от тълпата. Хората хвърляха разни неща и искаха призивите им за милост да бъдат чути.

Чувстваше се слаб от болестта и отдавна беше минал границите на силите си. Въпреки това беше принуден да се катери от страха от онова, което трябваше да бъде сторено. Имаше само едно нещо, което можеше да направи за момчето сега. Това създаваше усещане за неизбежност, което тежеше като олово в стомаха му. Мисълта за това беше бреме.