Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 240
Кол Бьюкенен
Обърна се и тръгна нагоре по него, оставяйки манастира зад гърба си.
Скоро я видя — малката колиба на Виждащия.
— Здравей, Че — поздрави го на търговски Виждащият, клекнал пред колибата си.
Поне името на Че беше истинско, докато живееше тук, дори и той самият да не беше.
Той спря. Погледна дали старият Виждащ има оръжие и дали вътре има следи от скрити рьошуни.
— Как си? — меко попита Виждащият.
Някъде долу изсвистя поредният артилерийски изстрел. Земята под краката на Че потрепери. Той се поколеба какво да отговори и сви рамене.
Не знаеше как се чувства.
Старият чуждоземец кимна. Той потупа тревата до себе си. Че се поколеба, сякаш беше възможно тревата да крие някаква опасност. Той внимателно седна до стария Виждащ.
Двамата заедно се обърнаха към битката долу.
— Чудехме се къде изчезна — каза Виждащият с тънкия си немощен глас. — Сега знаем.
Че усети стягане в гърдите.
— Изборът не беше мой — каза той.
— Не си и мисля, че е бил. Щях да го видя в теб, ако беше от хората, които лесно се превръщат в предатели.
Че сведе поглед.
— Не те съдя — увери го Виждащият и потупа ръката му. — Правим това, което трябва да направим. Но, моля те, кажи ми — как се чувстваш, откакто за последен път седяхме и разговаряхме така?
Че се почеса по врата. Замисли се какво да каже на този мъж, когото познаваше от един друг живот. За момент се зачуди какво прави тук, как разговаря с него толкова непринудено, като със стар приятел. Но после чу трещенето на изстрелите долу и си спомни защо е тук, а не там долу.
— Когато живеех тук — отвърна той, — всяка нощ сънувах, че съм друг човек. Сега съм този човек и всяка нощ сънувам, че съм онзи, който съм бил преди. Миналото ми ме разделя на две. Не мога да избягам от него, колкото и да се опитвам.
— Разбрал си всичко погрешно, Че — рече Виждащият. — Не можеш да избягаш от миналото си. — Старият чуждоземен се наведе толкова близо до него, че той усети мириса на чесън в дъха му. — Можеш само да седиш в очакване на спокойствието и да чакаш миналото да те напусне.
Че въздъхна.
— Опитвам се — призна той с напрежение в гласа. — Медитирам, както са ме учили тук. Но въпреки това се чувствам разкъсан на две.
— Ами твоят чан? — попита старецът, сякаш това по някакъв начин имаше значение. — Още ли е толкова силен, колкото го помня?
— Моят чан? — Гласът на Че натежа от отвращение. — Ако някога съм притежавал нещо такова, то отдавна сам съм го пропилял. Аз не съм този, който си мислиш, че съм, стари човече.
— Аз знам кой си — увери го чуждоземецът.
Звучеше толкова сигурен в себе си.
— Тогава кажи ми — подкани го Че.
— Ти си смехът дълбоко в теб.
— Тази вечер нямам търпение за гатанки.
Ъгълчетата на устата на стареца трепнаха. Той погледна надолу към горящия манастир и стисна устни.
— Когато навремето дойде тук, не те забелязах. Не обръщам внимание на тези неща, защото вие, младите, сте като еднодневки — идвате и си отивате. Но забелязах, че в някои дни, когато въздухът беше неподвижен или вятърът духаше в подходящата посока, откъм манастира се чуваше откъслечен смях. Повечето смехове, които чувах оттам, бяха сдържани или търсещи публика, нали се сещаш. Но този смях не беше такъв и той винаги се открояваше. Беше… как се казваше… толкова
