Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 229

С нещо, подобно на отчаяние, Бан си помисли, че тя е толкова млада.

Онзи пръв и последен път си беше обещал, че никога няма да направи това отново. Той закрачи с твърдото намерение да подмине момичето. Обърна глава само колкото да му кимне за поздрав, но в този момент момичето отвори устни да го заговори и той видя цвета им — нежния червен плюш, и спря.

Отблизо забеляза червенината около ноздрите от вдишването на дрос и хлътналите й очи на пристрастена. Изглеждаше по-слаба от последния път, когато я беше видял.

— Как си? — попита Бан момичето и думите му прозвучаха достатъчно меко, макар гласът му да беше напрегнат от кръвта, нахлула в тялото му.

— Добре съм — отвърна тя.

Жадният й поглед се впи в неговия и раздвижи желанието, скрито дълбоко в него. Очите му се плъзнаха по бледите й рамене, по кожата на гърдите й в дълбоко изрязаната рокля. За един кратък миг той си представи малките й цици в устата си.

Облада я в една уличка зад няколко жилища. Усещането му за време се сведе до поредица от картини, които бяха също толкова откъслечни и несвързани, колкото случващото се по време на битка. Той беше погълнат изцяло от нуждата да излее трескавата си похот в нея заедно с омразата към самия себе си, която беше убеден, че ще става все по-силна с времето. А също и с гледките, звуците и миризмите, които го бяха заобикаляли през цялата тази ужасна кървава нощ и преди това, както и с вината — дори срама — от привилегированата му роля в тази война, усещането, че той самият е защитен, докато гледаше надолу към другарите си, които умираха час след час, докато той не можеше да стори нищо друго, освен да гледа.

Той отприщи всичко това в онези скъпоценни прахоснически мигове, а после, завладян от празнота и изтощение, пъхна в ръката й кесията с всички пари, които носеше със себе си. Бан искаше да каже нещо на момичето. Тя му се беше усмихнала за миг, познавайки природата на мъжете. За момент Бан се беше почувствал като момче.

Сега, докато монасите продължаваха да напяват, а той все още усещаше отпечатъка на тялото на момичето върху своето, осъзна, че леко трепери. Може би беше някаква реакция от предишната нощ, а може би причината беше в по-скорошните събития. Той трепереше в спарения въздух на храма, застанал до жена си, сина си и останалите членове на семейството, които бяха дошли да гледат как дъщеря му днес ще получи своето име.

Милостиви глупако! Къде ми беше умът? — почти панически си помисли той.

Беше го направил посред бял ден, на място, където хората добре го познаваха. Всеки можеше да го е видял да отива с момичето, всеки, който вероятно познаваше и Марлий. Какво щеше да прави, ако е прихванал нещо от момичето? Как щеше да го обясни?

Обладал съм демон — каза си Бан.

Сякаш стреснат от тази мисъл, той се огледа и видя в една слабо осветена ниша на отсрещната стена златната статуя на Големия глупак, коленичил в съзерцание, слаб, плешив, красив и ухилен до уши.

Бан си пое въздух и вдъхна от острия лютив мирис. Беше му нужно много време, преди да спре да трепери.