Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 137

Зад тях Нико и Алеас сториха същото.

Войната отдолу

Бан прекара по-голямата част от деня под земята.

Генерал Крийд го беше изпратил в лабиринта от тунели и камери, които прорязваха земята и основите от чакъл на най-външната стена — стената на Карност, където сапьорите и Специалните работеха, за да възпрат подкопаването на Щита от неприятеля. Заповедта, която беше получил, беше проста — да направи независима оценка на настоящото състояние на хората.

Като призраци са — заключи Бан, след като прекара първия час под земята в студеното мрачно място, където те работеха и понякога се сражаваха.

Сапьорите бяха дрипави и мръсни. Мнозина от тях бяха престъпници, които бяха помилвани, при условие че ще работят тук. Въпреки това имаше и някои доброволци — бивши миньори и опитни работници. На местата, където кожата им не беше покрита с мръсотия, тя проблясваше противно бяла на бледата люлееща се светлина на фенерите. Те копаеха пръст, пренасяха я и укрепваха таваните с насмолени греди сред зловещата тишина като в погребан ковчег. Работата на сапьорите беше сурова и изтощителна и не им оставяше много време за сън. Трудеха се на смени от по единайсет часа — половин ден, който в тунелите изглеждаше двойно по-дълъг. След това се връщаха на повърхността, където вдишваха от чистия въздух и измиваха очите си под ослепителната дневна светлина като хора, които са се завърнали от смъртта.

Специалните бяха съвсем друга порода. Бяха жилави и изглеждаха диви в стегнатите си брони от черна кожа, а голите им лица бяха покрити с много белези. Седяха по взводове в малки стаи, в които едва се събираха всички, играеха карти, поправяха екипировката си или просто чакаха, изпълнени с отегчение, внезапен сигнал за тревога. Имаха кучета — силни животни с тъпи муцуни, отглеждани за устройване на подземни хайки. Нашийниците на животните бяха вързани за колове, а телата им бяха облечени в прости кожени брони. От време на време наостряха уши, когато чуеха далечния лай на други кучета.

Въздухът беше противен и застоял. Слабата светлина уморяваше очите. Тишината сякаш притискаше ушите като прелюдия към нещо ужасно.

Това беше първият път, когато Бан посещаваше тунелите. Както повечето войници, и той предпочиташе да ги избягва и винаги слушаше историите за подземните битки със смесица от ужас от онова, което са преживели мъжете, и облекчение, че той самият не е бил там, долу. Не можеше да не си представи брат си в тези тунели, прекарващ всяка смяна по този еднообразен начин като доброволец в Специалните, знаейки, че всеки момент може да прозвучи сигнал за тревога и да го призоват в отчаяна мръсна битка в някой потънал в пълен мрак тунел, който е не по-висок и по-широк от него самия. Брат му Кол беше прекарал две години в тези тунели, преди този живот да го пречупи и той да избяга от армията, от семейството си и от всичко, което познава. Никога не беше говорил за живота си под земята дори с Бан.

В края на тунела, който беше толкова нисък, че Бан трябваше да се наведе, за да избегне надвисналите полуизгнили тавански греди, в продължение на стотици ярдове се простираше зигзагообразно пространство, осветено от фенери, разположени твърде нарядко, за да се слее светлината от тях. Всеки внезапен завой завършваше с тежка врата, която се отваряше и затваряше от Специалните. Подът беше добре отъпкан и се издигаше и спускаше, преминавайки под стената на Карност, и след това продължаваше отвъд нея, под ничията земя. Тежестта й сякаш притискаше главата му като небе от пръст. В края на този огромен тунел Бан беше отведен до дървен стол в зловещ подслушвателен пост — стая, голяма колкото да побере две легла, бюро, ведро, използвано за тоалетна, и двама запотени Специални. Той седна малко неуверено и притисна ухо към отвора на конусовидното устройство, което наподобяваше биволски мях и бе прилепено към стената от пръст.