Читать «Чуждоземецът» онлайн - страница 113

— Виждам, че един старец е дошъл да се позабавлява с нас днес — провикна се той към Аш достатъчно силно, за да го чуят всички наоколо.

Възрастният мъж срещна погледа му само за миг и след това продължи с упражненията си. От този момент нататък той не обръщаше внимание на едрия алхази. Нико видя, че огромният мъж се подразни, задето не получи отговор.

По време на почивката останалите ученици се събраха около Нико, сякаш като се намираха по-близо до него, те се доближаваха и до Аш. Наблюдаваха как старият чуждоземец тренира и разпитваха Нико какво е да си с него в битка и дали историите за него са верни. С истински усет за драматизъм Нико изчака всички да утихнат и когато те потънаха в очаквателно мълчание, тихо каза:

— Той е като спокойствие в центъра на буря.

Останалите момчета закимаха — всеки от тях го виждаше в собственото си въображение. Алеас се подсмихна.

Барача го наблюдаваше.

На следващата сутрин на път за упражнението по стрелба с лък Нико срещна Барача. Едрият алхази тъкмо излизаше от оръжейната и се закова на място, когато зърна Нико да върви по коридора към него.

— Ей, ти! — сопна се той.

— Аз ли?

— Да, ти. Ела с мен.

— Отивам на урок и закъснявам.

— Ела! — отсече Барача.

Нико преглътна мъчително, когато Барача се отдалечи по коридора. За момент се зачуди дали да не побегне, но това щеше да изглежда глупаво и детинско. Вместо това той тръгна след мъжа.

Минаха през кухненската част, в която беше горещо и пълно с пара. Двамата готвачи не им обърнаха особено внимание, погълнати в разправия за някакъв празен буркан. В задната част на кухнята Барача се наведе и отвори един капак в пода. Сетне се спусна надолу в мрака.

Нико надникна към каменните стъпала и масивната фигура на Барача, която изчезваше в тъмнината. Зачуди се за какво ли е всичко това. Но после се досети.

Гневен, прекалено ревнив баща.

— Тук, долу съм — отекна гласът на Барача и това накара Нико да сложи крак върху първото стъпало. Той заслиза надолу сякаш насън.

Беше склад, студен и с каменни стени. Единствената светлина идваше от стълбището зад него. В полумрака Нико успя да различи някакви форми, провесени на железни куки от тавана — опушени и осолени парчета дивечово месо. До тях имаше чували с брашно, подправки и зеленчуци. Нещо се залюля върху куката вдясно от него. Оскубана и изкормена птица.

Тръгна в тази посока, като спря с една ръка люлеенето на птицата, докато минаваше край нея. Усети студената кожа под върховете на пръстите си.

Пред него една фигура се размърда в мрака. Внезапно проблесна нещо бяло — усмивката на Барача.

Не съм сторил нищо лошо — напомни си Нико. — Само разговаряхме за кратко.

Това не го успокои особено и по челото му започна да избива пот.

— Тук съм, момче.

Нико мъчително преглътна. За миг глупаво му се прииска да имаше нож в себе си.

Тишината беше потискаща като в гробница. Барача се беше облегнал на нещо със скръстени ръце. Когато се приближи, Нико забеляза, че е повдигнатият ръб на каменен кладенец, висок може би шест стъпки и покрит с ръждясала желязна решетка. В него, дълбоко долу, отекваше шумът на бързо течаща вода.