Читать «Убийства в Манхам» онлайн - страница 181

Единственият ми редовен посетител беше Джанис. Вече го нямаше Хенри, за когото да се грижи, и тя със сълзи на очи прехвърли вниманието си върху мен. Ако бях изял всички ястия, които ми приготви през първите две седмици, сигурно щях да напълнея поне с пет килограма. Но нямах никакъв апетит. Благодарях й, хапвах по нещо от нейните типични английски гозби и когато си тръгнеше, ги изхвърлях.

Мина известно време, преди да събера смелост да я попитам за любовните афери на Даяна Мейтланд. Никога не беше крила, че не харесва покойната съпруга на Хенри и това не се беше променило след смъртта му. Изневерите на Даяна са били публична тайна. Но когато попитах Джанис дали хората са се подигравали на съпруга, както той смяташе, тя възнегодува.

— Знаехме, но се правехме, че не забелязваме — каза тя с укор в гласа. — Заради Хенри, не заради нея. Всички се отнасяха с дълбоко уважение към него.

Щеше да бъде смешно, ако не беше така трагично.

Не се върнах обратно на работа в кабинета. Дори след като полицията си тръгна от Банк Хаус, за мен щеше да бъде твърде мъчително да се върна там. Уредих да дойде временно заместващ, докато намерят някого на постоянен договор или докато хората не се запишеха при други лекари в областта. Във всеки случай знаех, че времето ми на лекар в Манхам бе изтекло. Освен това някои от предишните ми пациенти се отнасяха доста резервирано към мен. За много от тях аз си останах чужд човек, който по някое време е бил заподозрян в убийство. Дори сега участието ми в събитията ги караше да се отнасят с подозрение към мен. Разбрах, че Хенри беше прав. Никога не съм бил един от тях.

И никога нямаше да бъда.

Една сутрин се събудих и знаех, че трябва да си тръгна. Обявих къщата за продан и започнах да си подреждам нещата. На сутринта камионът трябваше да дойде и да вземе вещите ми. Предишната вечер някой почука на вратата ми. Отворих я и с изненада видях, че Макензи стои на прага.

— Мога ли да вляза?

Пуснах го да влезе, заведох го в кухнята и се опитах да намеря две чаши. Сложих чайника да заври, а той ме попита как съм.

— Добре, благодаря.

— Някакви последици от наркотика?

— Не, никакви.

— Добре ли спиш?

— Понякога — усмихнах се аз.

Налях чая и му подадох едната чаша. Започна да духа горещата течност, като избягваше погледа ми.

— Виж, знам, че в началото изобщо не искаше да участваш в това нещо. — Сви рамене, беше му неудобно. — Чувствам се малко неловко, че те въвлякох в това.

— Няма нужда. Така или иначе бях въвлечен, просто не го осъзнавах.

— Въпреки това, като се има предвид как свършиха нещата. Нали разбираш?

— Не беше по твоя вина.

Кимна, но не беше убеден, че се е справил по най-добрия начин. Не само той се чувстваше така.

— И какво ще правиш сега? — попита той.

Свих рамене.

— Търся си къде да живея в Лондон. Засега не съм решил нищо друго.

— Смяташ ли отново да се занимаваш със съдебна медицина.

Почти се засмях. Почти.

— Съмнявам се.

Макензи се почеса по врата.

— Не те обвинявам — погледна ме изпитателно. — Знам, че сигурно няма да искаш да чуеш това, което имам да ти кажа. Не бързай да вземаш решение. Има хора, които биха искали да работиш за тях.