Читать «Състезанието» онлайн - страница 65

— Какво?

— Вижте укрепващите жици.

— Да?

— Забелязвате ли как се свързват там, горе и долу на триъгълните греди?

— Разбира се!

— Забелязвате ли как триъгълниците на практика оформят леки стоманени подпори срещу надлъжно налягане? Върхът над крилото всъщност се издига от широката основа под него.

— Разбира се! Това го прави много силно.

— И виждате ли колко хитро е укрепено при шасито?

Джозефина клекна до Бел и разгледа силната диагонално укрепена подпорка, която свързваше тялото на самолета с колелетата.

— Системата е същата като на вашия „Челере“, нали? — попита Бел.

— Изглежда много подобна… — призна тя.

— Не съм виждал подобно нещо на друг моноплан. Трябва да ви попитам, възможно ли е Марко Челере, така да се каже, да е „заел“ нововъведението си от Ди Векио?

— Разбира се, че не! — отрече категорично Джозефина.

Бел забеляза, че обичайно жизнерадостното момиче като че ли се смути. Джозефина скочи на крака, усмивката й се стопи, а по бузите й изби руменина.

Подозираше или се страхуваше, че съмнението на Бел може да се окаже вярно?

— Или пък Марко го е копирал, без да го съзнава? — попита внимателно детективът.

— Не!

— Марко казвал ли ви е, че е работил за Ди Векио?

— Не!

Внезапно усмивката на Джозефина грейна отново.

Но бе някак самодоволна. Бел се почуди защо. Джозефина вече не бе напрегната и отново стоеше по обичайния си начин, готова всеки момент да поеме нанякъде.

— Марко никога ли не е споменавал, че е работил за Ди Векио?

— Ди Векио е работил за Марко — отвърна тя. Това обясняваше промяната в поведението й. — Но Марко трябвало да го уволни.

— Чух обратното.

— Чул сте лъжа.

— Може би не съм разбрал. Марко казвал ли ви е, че миналата година дъщерята на Ди Векио се опитала да го намушка?

— Онази луда почти го е убила. Оставила е ужасен белег на ръката му. Била е ревнива. Искала да се омъжи за него. Но Марко не искал. Всъщност, каза ми, че баща й я притискал да го стори, за да го върне на работа.

— Марко каза ли ви, че дъщерята на Ди Векио го е обвинила, че е крадец?

Джозефина въздъхна:

— Горката луда! Все приказвала как й е „откраднал сърцето“. Затова я затвориха. Всичко си е измислила.

— Разбирам — промърмори Бел.

— Марко не я е обичал. Никога! Мога да ви го гарантирам, господин Бел.

Айзък Бел мислеше трескаво. Не й вярваше, но за да може да я пази, тя трябва да му вярва.

— Джозефина — усмихна се топло той, — ти си много учтива млада дама, но ще работим заедно дълго. Не мислиш ли, че е време да ме наричаш Айзък?

— Както кажеш, Айзък, щом ти харесва повече. — Тя го изгледа, сякаш го вижда за пръв път. — Имаш ли си момиче, Айзък?

— Да, сгоден съм.

Тя му се усмихна закачливо.

— Коя е късметлийката?

— Госпожица Мариан Морган от Сан Франциско.

— О! Господин Уайтуей я спомена. Тя ще ни снима с кинокамери, нали?

— Да. Скоро ще пристигне.

— Както и господин Уайтуей.

Джозефина хвърли поглед към дамския часовник, който бе пришила към ръкава на пилотското си яке.

— Което ми напомня, че трябва да ида във вагона. Изпратил е дизайнер на рокли и шивачка с още един пилотски костюм, който трябвало да нося за пред репортерите. — Джозефина вдигна с копнеж очи към небето. То беше меко синьо — цветът на топлите, безветрени ранни следобеди, преди морските бризове да се понесат през Белмонт парк и да направят летенето опасно.