Читать «Състезанието» онлайн - страница 66

— Май би предпочела да летиш.

— Естествено, иска ли питане? Не ми трябва специален костюм. Видя ли онова бялото нещо, което трябваше да нося онзи ден? Не остана задълго бяло, особено след като вдигнахме капака на антоанетата. Не ми трябва нищо повече от това — каза Джозефина и показа износените си кожени ръкавици, вълненото яке, препасано с колан на кръста, и дългите си бричове за езда, натъпкани във високи обувки. — Сега господин Уайтуей иска да позирам в костюм от лилава коприна. А вечерите трябвало да нося дълги бели рокли и черни копринени ръкавици.

— Видях костюма от снощи. Много ти отиваше.

— Благодаря — рече тя с още една кокетна усмивка. — Но, Айзък, като летец на летец ти казвам, че нямах търпение да се преоблека и да помогна на момчетата да поправят машината. Не се оплаквам. Знам, че господин Уайтуей иска да привлека вниманието на хората към надпреварата.

Бел я изпрати до вагона.

— Не ти ли е казал да го наричаш Престън, а не господин Уайтуей?

— През цялото време ми го казва, но не искам да му създавам погрешно впечатление, като използвам малкото му име.

След като Бел я изпроводи без неприятности до яркожълтия й вагон и я остави на грижите на дизайнера и на детективите от „Ван Дорн“, които пазеха вагона, той се отправи към импровизирания щаб. Там имаше апарат за изпращане на телеграми, свързан с частната система на агенцията.

— Нещо от Сан Франциско? — попита той агентът на смяна.

— Съжалявам, господин Бел. Още не.

— Приготви се да изпратиш нещо на Джеймс Дашууд.

Младежът посегна към бутона.

— Готов, сър.

— „Информация Челере и Престоджакомо нужна незабавно.“ — Бел направи пауза. Мненията на Джозефина Джоузеф Фрост и Даниела ди Векио за Марко Челере, така различни едно от друго, повдигнаха интересни въпроси за жертвата на убийството, чието тяло така и не бе намерено досега.

— Това ли е, сър? Да го изпращам ли?

— Продължи: „Каквато и да е информация по-добра от нищо.“ И добави отново „НЕЗАБАВНО“.

— Това ли е, сър?

— Всъщност, добави го още веднъж.

— Готово, сър. Да го изпращам ли?

Бел се замисли. Ако можеше да се обади по телефона, щеше да попита благонадеждния Дашууд защо не прави нищо по въпроса и го държи в напрежение, както и да подчертае колко е спешно.

— Добави още едно „Незабавно“!

14.

— Чух, че Братя Райт са основали летателно училище, господин Бел — провикна се Анди Моузър, когато Айзък Бел му нареди да завърти витлото на елегантната машина.

— Нямам време да ходя до Охайо. Надпреварата започва следващата седмица. А и колко от инструкторите са карали летящи машини повече от година? Повечето авиатори се учат сами, като Джозефина. Завърти!

Денят беше идеален за летене. В ранната утрин слънцето обливаше дърветата в парка Белмонт, а лек западен вятър шумолеше в листата им. Анди и механиците, които Бел нае да му помагат, избутаха „Орела“ далеч от другите механици на полето. Заклиниха колелетата и когато чуха заповедта на Бел към Анди, хванаха въжетата на клиновете и се приготвиха да поддържат крилете, докато машината излети.