Читать «Състезанието» онлайн - страница 56

Доктор Райдър пребледня.

Бел продължи:

— Момчетата по проучванията в агенцията ни редовно откриват какви ли не неща. Първа фермерска банка на Питсбърг държи ипотеката ви, доктор Райдър, чиито условия позволяват на банката да си поиска обратно заема, ако цената на заложената собственост падне — както и се случва при повечето частни приюти за душевноболни, включително и вашия, понеже новите държавни институции привличат все повече пациенти. Ще се срещна с госпожица Ди Векио в чиста, просторна и добре осветена стая. Личните ви покои, които — доколкото разбирам — са на най-горния етаж на тази кула, ще свършат идеална работа.

Даниела ди Векио накара Бел да ахне. Тя влезе в удобния апартамент на Райдър плашливо и на пръсти — разбираемо, помисли Бел — ала и с любопитство. Даниела бе изключително красива жена — висока и с издължени крайници. Беше облечена във вехта бяла рокля. Имаше дълга тъмна коса и огромни черни очи.

Бел махна шапката си и направи знак на отговорничката да ги остави и да затвори вратата. После подаде ръка на италианката.

— Госпожице Ди Векио, благодаря, че се съгласихте да се срещнем. Аз съм Айзък Бел.

Говореше й тихо и спокойно — жената бе тук, осъдена за намушкване с нож. Очите й, които допреди това шареха из стаята — по стените, мебелите, картините, книгите, килимите — се спряха върху него.

— Кой си ти? — въпреки италианския акцент, английският й бе брилянтен.

— Аз съм частен детектив. Разследвам стрелбата по Марко Челере.

— Ладро!

— Да. Защо го наричате крадец?

— Защото открадна — отвърна тя простичко. Погледът й се стрелна към прозореца и по начина, по който лицето й се озари, Бел разбра, че много отдавна не е била навън и сигурно дори отдалеч не е виждала тучни треви и синева.

— Защо не се преместим до прозореца? — предложи Бел и бавно направи няколко крачки натам.

Тя предпазливо го последва, плашлива като улична котка, ала и закопняла да усети ветреца, който издуваше пердетата. Бел застана така, че да може да я спре, ако опита да скочи през прозореца.

— Можете ли да ми кажете какво ви открадна Марко Челере?

— Мъртъв ли е от онази стрелба?

— Вероятно.

— Хубаво — отвърна тя и се прекръсти.

— Защо направихте това?

— Радвам се, че е умрял. Но се радвам, че не го убих аз. Това е работа на Бог.

Бел се съмняваше, че Бог е възложил на Хари Фрост да изпълни волята му — реши да рискува с нов въпрос към лабилната Ди Векио.

— Ала се опитахте да го убиете, нали?

— И се провалих. — Тя погледна Бел право в лицето. — Разполагах с месеци да мисля. Мисля, че част от душата ми не искаше да го убива. Не помня всичко от онзи ден, но си спомням, че ножът не улучи врата му и само поряза ръката му. Ето… — Тя очерта с два пръста мълния по вътрешната страна на ръката на Бел. — Доволна бях. Но не знам дали защото пуснах кръв, или защото не го убих.