Читать «Състезанието» онлайн - страница 54

— И на мен са ми нужни най-добрите, Джо. Занимавам се с четири неща едновременно: пазя Джозефина, пазя надпреварата, гоня Фрост и разследвам случая с Марко Челере.

— По последното доказателствата също сочат едно — мъртъв е.

— И там също липсва едно нещо — труп.

— Снощи размених няколко телеграми с Престън Уайтуей. Ще се задоволи или с едното, или с другото — с Челере, за да осъдим Фрост, или с Фрост, за да го погребем.

— Бих избрал смъртта на Фрост — каза Бел. — Тогава Джозефина ще е в безопасност и бих могъл да търся Челере на спокойствие.

— Защо ти е, ако Фрост е мъртъв?

— Не обичам убийства без убити. Нещо не е наред.

— Друго предчувствие?

— Ти обичаш ли убийства без убити, Джо?

— Не. Прав си. Нещо не е наред.

Някой плахо почука на вратата.

— Влез! — излая Ван Дорн.

Един помощник-детектив се вмъкна — носеше телеграма за Айзък Бел.

Бел я прочете с мрачно изражение и каза на помощника, който стоеше на пръсти, готов да тръгне:

— Прати им телеграма. Кажи им, че искам много добро обяснение защо плакатите на Фрост са пристигнали толкова бавно в тази банка.

Помощникът изтича навън, а Ван Дорн попита какво става.

— Фрост не е мъртъв.

— Пак предчувствие?

— Току-що е изтеглил десет хиляди долара от клон на Първа национална банка в Синсинати. Малко след това офисът ни там най-после е успял да разпространи плакатите, които отпечатахме за банките. Докато управителят ни се обади, Фрост си тръгнал.

— Тези плакати имаха малък шанс за успех, но го постигнаха. Браво, че заложи на тях — похвали го Ван Дорн.

— Щеше да е повече от „браво“, ако някой си беше свършил работата добре в Синсинати.

— Все мисля да разчистя там. Това решава нещата. Казаха ли нещо за раните на Фрост?

— Не. — Бел се изправи. — Джо, ще те помоля лично да контролираш отряда на Джозефина, докато се върна.

— Къде отиваш?

— Масачузетс, източно от Олбъни.

— Какво ще търсиш там?

— Младият Дашууд се натъкна на интересна следа. Бях поискал да проучи историята на Марко Челере. Фрост не е бил единственият, който е искал да го убие.

Ван Дорн го погледна изненадано.

— Когато човек е цел на повече от един убиец, съм заинтригуван. Кой?

— Побъркана италианка, Даниела ди Векио, намушкала Челере, крещейки „Ладро! Ладро!“ На италиански това значи крадец.

— А знаем ли защо е побесняла?

— Нямаме представа. Затворили я в частен приют за душевноболни. Ще отида да видя какво мога да науча от нея.

— Едно предупреждение, Айзък. Хората от тези частни лудници може да не са сговорчиви. Такава власт получават над пациентите си, че се превръщат в малки наполеоновци — иронично, защото много от пациентите им се мислят за Наполеон.

— Ще помоля Грейди за помощ.

— Гледай да се върнеш, преди да започне надпреварата. На младите повече ви отива да търчите подир летящи машини от градче на градче и да спите навън. А за Джозефина не се тревожи. Ще я наглеждам лично.

Бел хвана експресният „Емпайър стейт“ до Олбъни. Щом излезе от гарата, нае мощен „Форд К“, и пое с пълна скорост на изток през черни пътища сред слабо населения район на северозападен Масачузетс. Теренът бе хълмист и гъсти горички отделяха отдалечените една от друга ферми. На два пъти спря, за да пита за посоката. Втория път го упъти скръбен на вид млад шофьор на камион, който сменяше спукана гума. На каросерията имаше разглобен самолет със сгънати криле.