Читать «Състезанието» онлайн - страница 55

— Частен приют за душевноболни „Райдър“?

Момчето безмълвно повтори името.

— Знаете ли къде е? — настоя Бел, след като не получи отговор.

— Мисля, че да. Оттатък хълма. Ще го видиш от върха.

Униформата на младежа — каскет, жилетка, папийонка и навити ръкави — подсказваше, че е самолетен механик.

— Накъде карате този самолет?

— Наникъде! — отвърна механикът с трагична категоричност и отказа Бел от по-нататъшни въпроси.

Детективът стигна до възвишението. Долу, в сенките на тясна долина, се издигаше масивна тъмночервена сграда. Отчаянието, което се излъчваше от нея, се подсилваше от множеството зъбери и кули. Прозорците бяха малки, а когато Бел се приближи, видя, че имат дебели решетки като на затвор. Районът около приюта бе обграден от стени със същия безрадостен цвят. Бел спря автомобила пред масивна желязна порта. Слезе и натисна звънеца. След дълго чакане се появи един намусен пазач с къса палка на колана.

— Аз съм Айзък Бел. Имам среща с доктор Райдър.

— Не може да я вкараш — рече пазачът и посочи колата.

Бел паркира форда до алеята. Пазачът го пусна през портата.

— Не отговарям какво може да стане с тази кола тук — каза пазачът самодоволно. — Не всички откачалки са вътре.

Бел се приближи и му се усмихна студено.

— Смятай автомобила за най-важната си отговорност, докато се върна!

— Какво?

— Ако нещо се случи с колата, ще ти го изкарам през носа. Вярваш ли ми? Добре. Води ме при доктор Райдър.

Собственикът на приюта бе спретнат, дребен и безупречно облечен мъж около четиридесетте. На Бел му се стори суетен и прекалено доволен от пълния контрол върху живота на стотиците пациенти. Бел се зарадва, че обърна внимание на думите на Ван Дорн за малките наполеоновци.

— Не знам дали би било удобно да посетите госпожица Ди Векио този следобед — започна доктор Райдър.

— Проведохме разговор тази сутрин — напомни му Бел. — Съгласихте се да се срещна с нея.

— Душевното състояние на психично болния пациент невинаги се съобразява с графика на външните лица. Среща сега би могла да повлияе смущаващо и на двама ви.

— Нямам нищо против да рискувам — каза Бел.

— А пациентката дали би искала да рискува?

Бел изгледа лекаря.

— Името Андрю Рубенов говори ли ви нещо?

— Звучи еврейско.

— Такова е — с опасен блясък в очите отвърна Бел. Не понасяше фанатизма и смяташе да приземи малко самодоволния Райдър. — Евреин, при това чудесен. Великолепен пианист.

— Боя се, че не съм срещал, хм, господина.

— Господин Рубенов е банкер. Стар приятел на баща ми. На практика ми е чичо.

— Нямаме банкер с това име. Сега, ако ме извините…

— Не съм изненадан, че не познавате господин Рубенов. Клиентите му са в нови сфери на бизнеса: производство на автомобили, кино… Ала от сантиментални подбуди той позволява на холдингите си да контролират някои по-малки, по-конвенционални банки и дори от време на време да купят някоя нова. Всъщност, чичо Андрю ме помоли да посетя една такава от негово име. Мисля, че се казва Първа фермерска банка на Питсбърг.