Читать «Черните кучета» онлайн - страница 3

И макар да продължих да се правя, че търся Тоби, когато го нямаше, а госпожа Лангли да използва протоколното „Не би ли искал въпреки това да влезеш?“, винаги бях добре дошъл на площад „Поуис“. Понякога ме молеха да изкажа мнението си на вътрешен човек за странностите на Тоби и отговорът ми, че Тоби трябва „да намери себе си“, прозвучаваше предателски и превзето.

По същия начин обитавах дома на семейство Силвърсмит, неофройдистки психоаналитици, мъж и жена с изумителни идеи за секса и хладилник с размерите на американските, натъпкан до пръсване с деликатеси. Трите им деца в юношеска възраст, две момичета и едно момче, бяха необуздни гаменчета, задигаха стоки от магазините и ограбваха хлапетата от детските площадки в Кенсъл Райз. Чувствах се уютно и в големия разхвърлян дом на моя приятел Джоузеф Нюджънт, също от „Биймиш Академи“. С баща океанограф, оглавяващ експедиции до неизследвани морски дълбини по света, и майка — първата жена, поддържаща рубрика в „Дейли Телеграф“, Джоу смяташе, че родителите му са невероятно тъпи и предпочиташе група младежи от Нотинг Хил, за които най-голямото щастие бе цяла вечер да лъскат множеството фарове и лампи на своите ламбрети.

Дали всички тези родители ме привличаха единствено защото не бяха мои? Правех усилия да си отговоря с „да“, но не можех, защото те несъмнено бяха приятни хора. Предизвикваха интереса ми, обогатяваха културата ми. От семейство Лангли научих какви са тайните практики на жертвоприношения в Арабската пустиня, напреднах с латинския и френския и за пръв път чух „Голдберг вариации“ на Бах. В семейство Силвърсмит присъствах на разговори за полиморфните перверзии, бях омагьосан от историите на Дора, Малкия Ханс и Човека вълк и ядях лакса — пушена сьомга, гевреци багели, сирене крема, латкес — картофени палачинки, и борш. В семейство Нюджънт Джанет подробно ми разказа за скандала „Профюмо“ и ме убеди да науча стенография; веднъж съпругът й ми демонстрира симптомите на човек с кесонова болест. Тези хора се отнасяха с мен като с възрастен. Сипваха ми пиене, предлагаха ми цигара, питаха ме за мнението ми. Всички бяха прехвърлили четирийсетте — толерантни, спокойни, енергични. Тъкмо Сай Силвърсмит ме научи да играя тенис. Ако хората от някоя от тези двойки бяха моите родители (де да беше така!), със сигурност щях да ги харесвам още повече.

Ако родителите ми бяха живи, нима нямаше да се бунтувам като другите, за да бъда свободен? И на това не можех да си отговоря с „да“. Онова, към което се стремяха моите приятели, ми изглеждаше въплътена антитеза на свободата, мазохистичен скок към по-ниска социална среда. Само колко досадно предсказуемо от страна на моите връстници беше, особено от страна на Тоби и Джоу, да смятат, че обстановката в моя дом е направо райска: смрадливият като вещерско сборище мръсен апартамент, разгулният джин късно сутрин, очарователната ми сестра, която пушеше като комин и имитираше актрисата Джийн Харлоу, една от първите от своето поколение, облякла минижуп; неподобаващата за дете драма на нейния брак, който звучеше в ушите ми като удари с чук и плющене на бич, садистичният фетишист Харпър, влюбен в кожените дрехи, с татуирани в червено и черно надути петлета върху мускулестите ръце; това, че никой не ми опява за състоянието на стаята ми, за това как се обличам, как се храня, къде ходя, уча ли си уроците, какви са перспективите ми и дали съм в добро ментално или дентално здраве. Какво повече можело да искам? Нищо, като понякога добавяха — нищо, освен да се отърва от детето, което винаги се мотае наоколо.