Читать «Черните кучета» онлайн - страница 2

Понякога най-неочаквано Джийн връхлиташе вътре при нас, движена от чувство за вина или от прилив на любов, след като току-що се бе сдобрила с Харпър, и отнасяше Сали в тяхната част на апартамента с гукане, прегръдки и несъстоятелни обещания. В такива моменти сумрачното чувство, че животът ми е празен, че никъде не съм си на мястото, обикновено се завръщаше. Вместо да се цупя или да гледам телевизия като другите хлапета, аз се измъквах навън в нощта, тръгвах по „Ладброук Гроув“ и стигах до мястото, което в онова време ми изглеждаше най-уютно. Образите, изникващи в съзнанието ми след повече от двайсет и пет години, са на белезникави къщи с декоративна мазилка, на места олющена, другаде — непокътната, може би на площад „Поуис“, и на силна жълта светлина, която струеше от отворена входна врата и разкриваше в мрака бледото лице на юноша, нахлузил ботите си „Челси“ и висок вече близо шест фута. „О, добър вечер, госпожо Лангли! Извинете за безпокойството. Вкъщи ли е Тоби?“

Най-често се оказваше, че Тоби е с едно от момичетата си, или е на кръчма с приятели, и аз слизах заднешком по стъпалата на входа с извинения, докато госпожа Лангли не ми викваше да се върна с едно: „Джереми, не би ли искал въпреки това да влезеш? Ела да пиеш по чаша с нас, старите досадници. Сигурна съм, че Том ще се зарадва да те види“.

Ритуален отказ, а после високата шест фута кукувица влиза в чуждото гнездо. Превеждат ме през антрето до огромна стая, пълна с книги и сирийски кинжали, плюс една маска на шаман и тръба от Амазонка със стрели, натопени в кураре. Там до отворения прозорец, под една лампа седи четирийсет и три годишният баща на Тоби и чете в оригинал Пруст или Тукидид, или пък Хайне. Изправя се с усмивка и ми протяга ръка.

— Джереми! Много се радвам да те видя. Пийни с мен чаша скоч с вода. Седни ето тук и чуй това, кажи ми как ти се струва.

И в желанието си да ме ангажира с разговор, който да има връзка с изучаваните от мен предмети (френски, история, английски и латински), той се връща няколко страници назад, докато стига до някой страховит заплетен пасаж от А L’ombre des jeunes filles en fleurs, а аз, не по-малко нетърпелив да се покажа и да получа одобрение, приемам предизвикателството. Той добронамерено ме поправя, по-късно понякога се консултираме и с превода на Скот-Монкриф, госпожа Лангли донася сандвичи и чай, и двамата ме питат за Сали, интересуват се и какво става напоследък с Джийн и Харпър, които изобщо не познават.

Том Лангли беше дипломат, върнат от Форин Офис в Уайтхол след три мандата в чужбина. Бренда Лангли се занимаваше с красивия им дом и даваше уроци по арфа и пиано. Подобно на много от родителите на моите приятели от „Биймиш Академи“ те бяха хора заможни и с добро образование. Само колко изискана и желана ми се струваше тази комбинация на мен, който живеех в семейство със средни доходи и без никакви книги!

Само че Тоби Лангли изобщо не оценяваше родителите си. Той се отегчаваше от техния цивилизован, интелектуален, любознателен и отворен начин на живот, от просторния си подреден дом, както и от интересното си детство, прекарано в Близкия изток, Кения и Венецуела. Без ентусиазъм се готвеше да вземе две А нива (математика и изкуство) и твърдеше, че изобщо не желае да учи в университет. Намираше си приятели от новите небостъргачи близо до Шепърдс Буш, а приятелките му бяха келнерки и продавачки с лепкави прически тип „пчелен кошер“. Търсеше си белята, като излизаше с няколко момичета едновременно. Беше си изработил навика да говори, натъртвайки на звука „т“, и да произнася f вместо th. Понеже ми беше приятел, не му казвах нищо, но той долавяше моето неодобрение.