Читать «Време на мъчения» онлайн - страница 209

— Назначавам теб и приятелите ти за помощник-шерифи. От този момент насетне сте подчинени на заповедите на шерифа на окръг Пласи, с цялата власт и защита на длъжността, но ако натиснете само веднъж спусъка без достатъчна причина, по дяволите, лично ще ви убия. Някакви въпроси?

Само Ейнджъл вдигна ръка.

— Назначението върви ли с ключ от тоалетната?

Влязоха в Отреза с два автомобила: Хенкел и Паркър — в шерифския пикап, водени неохотно от Бенедикт. Чанър, Ейнджъл и Луис бяха в колата под наем, която ги следваше отблизо. След около половин километър се натъкнаха на първата блокада. Беше проста, но ефективна. На средата на пътя лежеше, обърнат по таван, стар буик със спукани гуми, използван вероятно за резервни части, а от двете му страни се възправяха гъсти редици от дървета.

— Можем да го избутаме настрани — предложи Паркър. — Ще го завъртим с пикала и ще го заобиколим.

Хенкел огледа дърветата. През тях се виждаше къща. Изглеждаше спокойна.

— Това е домът на Тинсли, нали? — попита той Бенедикт.

— Да.

Аким Тинсли имаше две деца — момче и момиче. Момчето беше на около двайсет, момичето — с една година по-малко. Аким беше свестен тип, доколкото можеше да се каже за някого от Отреза, но жена му, Приска, си беше чешит.

Хенкел включи високоговорителя на пикала и каза на Бенедикт да повика Аким, като изрично му нареди какво да каже. Поднесе рупора към устата му и кимна.

— Аким! Аз съм Бенедикт. Шерифът иска само да поговори с Оберон. Той смята, че може да се намери мирен изход от тази каша.

Десетина секунди никой не отговори, после измежду дърветата се донесе мъжки глас. Звучеше млад.

— Оберон е мъртъв.

— Този не е от семейство Тинсли — каза Бенедикт.

— Тогава кой… — понечи да попита Хенкел, но пикапът беше засипан от дъжд от куршуми, свистящи откъм къщата и гората.

Предното стъкло се пръсна, Хенкел и Паркър залегнаха. Чуха изстрели зад гърба си: Чанър и другите двама отвръщаха на огъня. Бенедикт не помръдваше. Един куршум го беше уцелил в гърдите, друг — в брадичката. Тялото му се катурна настрани, когато Паркър и Хенкел отвориха вратите и изпълзяха на земята, за да се скрият зад буика. Пушката на Чанър прогърмя два пъти и от храстите вляво се чу вик. Стрелбата замря.

Чанър и Хенкел внимателно се приближиха. На парче гола земя лежеше момче на не повече от шестнайсет-седемнайсет години, с дупка в торса и пушка до себе си. Мигаше учестено, мъчейки се да се фокусира върху небето над себе си. Хенкел си помисли, че Паркър беше прав: влезеха ли със сила в Отреза, рискуваха да изцапат ръцете си с кръвта на деца, ако ще и това да бяха деца с пушки в ръцете. Не биваше да се стига дотам.

— О, по дяволите — каза Чанър. — Това е най-малкото момче на Парсънс, Никон.

Парсънсови бяха толкова близки с Хоб от поколения насам, че на практика бяха едно семейство.

— Парсънс има още двама сина и… — подзе Хенкел, но в този миг се случиха две неща.

Момчето на Парсънс спря да мига, защото животът си отиде от него, а във въздуха хвръкна парче от скалпа на Роб Чанър, последвано от облак от кръв и кости и повторното изпукване на пушката, която го беше убила. Той се свлече на една страна, а Хенкел падна до него. Тялото на помощник-шерифа пое и втория куршум и спаси живота на Хенкел. Този път ответната канонада от страна на Паркър, Ейнджъл и Луис беше насочена към единия прозорец на къщата, и щом спря, настъпи тишина.