Читать «Време на мъчения» онлайн - страница 199

— А ти какво й направи?

— Накарах я да изяде камъка.

— А — повтори Пейдж.

Главата на Хана се удари в една от вратичките на шкафа. Очите й станаха огромни, гърлото й издаде последен отчаян звук и гърчът спря. Пейдж я заобиколи и взе ключовете от пода. Погледна през прозореца. В Квадрата беше чисто и около затвора не се виждаше никой. Тя събу обувките на Хана, а Гейл взе тези на Шера. Бяха й по размер, но обувките на Хана бяха прекалено големи за Пейдж и тя натъпка малко вестници в носовете им.

Пейдж нямаше представа къде се намират. Знаеше само, че прозорецът към Квадрата гледа на юг, но нямаше идея накъде е най-близкият път или град. В края на краищата, нямаше значение. Вече не можеха да останат тук. Можеха само да избягат и да се надяват.

Вратата беше в другия край на къщата, което означаваше, че най-безопасно щеше да бъде да свият наляво, покрай източната стена, за да стигнат до гората под прикритието на сградата. Обясни плана си на Гейл, която я хвана за ръката и двете тръгнаха към вратата. Младата жена изглеждаше някак тъжна.

— Какво има? — попита Пейдж.

— Глупаво е…

Пейдж пусна ръката й, пъхна ключа в ключалката и го завъртя. Втората врата беше леко открехната. Тя надникна навън и не видя никого.

— Кажи ми.

— Исках да убия повече от тях.

— Миличка — отвърна Пейдж, — знам точно как се чувстваш.

Одел следваше Пери Лътър навътре в Отреза. Беше чувал истории за опасностите на това място и майка му го беше предупредила никога да не ходи там. Някои деца в училище говореха, че територията на Отреза е оградена с метални капани, ями с шишове и мини, които така ще ти взривят патката и топките, че ще трябва да пикаеш от дупка в корема. Одел не знаеше до каква степен е вярно всичко това, но разбираше, че хората от Отреза са опасни. Беше го видял с очите си. Понякога се чудеше какво се е случило с пленника, който изнесоха от буса и завлякоха в гората. Най-вероятно нищо хубаво. Сега самият той вървеше по подобен път, сякаш насън, и навлизаше все по-надълбоко в Отреза, следвайки присъствие, принадлежащо колкото на този свят, толкова и на някой друг.

Божичко, как щеше да се ядоса майка му.

Въпреки всичко той не се боеше, защото Пери беше с него и явно искаше да му покаже нещо.

Одел следваше отблизо стъпките — защото Пери оставяше следи в земята, което караше момчето да се запита дали наистина е дух. Виждаше отпечатъците от маратонките му в пръстта и тревата и отместването на храстите и клоните, когато Пери минаваше между тях. Не беше призрак като във филмите. Не беше прозрачен. Имаше материя в себе си.

Ала Пери беше мъртъв. Одел щеше да бъде сигурен в това, дори да не беше видял дупката в главата му и обгорената коса около нея, червено-розовото входно отверстие, бялото лъщене в черепа. Раната беше само потвърждение, въпреки че не обясняваше откъде е дошла кръвта по обувката му.

Пери спря и го погледна. Вече не се усмихваше. Изглеждаше тъжен и изпълнен с гняв.

Знае какво си мисля. Знае, че гледам дупката в главата му, помисли си Одел.

Пери вдигна с две ръце предната част на ризата си. Целият му корем беше в прободни рани, някои от които толкова близо една до друга, че образуваха една обща, голяма язва. Пери се обърна и вдигна ризата и от гърба си, където се виждаха още такива. В главата си Одел видя как Пери се влачи в калта и пръстта и плаче за майка си, преди отгоре му да падне сянка и да чуе името си наравно със звука от куршума.