Читать «Черният ангел» онлайн - страница 32

В същото време връзката ни, изглежда, се разпадаше.

Обичам те, защо се раздалечаваме?

* * *

Времето напредваше. Някои от гостите си тръгваха, идваха други, дето не бяха успели да присъстват на самата церемония. Вече се свечеряваше, слънцето клонеше към залез. Често поглеждах към Ейнджъл и Луис. Забелязвах от известно време, че не говорят нищо, мълчат и двамата, а дистанцията между тях и останалите сякаш се увеличи и натежа във въздуха, макар не и в самото физическо разстояние. Не само изглеждаха чужди в компанията, а и постоянно се взираха към пътя, който се отделяше от магистрала 1 към крайбрежието. Между тях на пейката стоеше мобилен телефон. Арно вече се бе обаждал, веднага след като настанил жената в автобус на „Грейхаундс“ за Бостън.

Случи се, че бях до тях в мига, когато позвъни, чух дори и думите му, макар че телефонът пращеше доста силно.

— Име не ми каза — рече той накрая.

— Нищо, зная коя е — отвърна тихо Луис. — Правилно си постъпил. Добре, че се обади.

По едно време зърнах отблясъка по пътя. Върнах се при пейката, заедно изчакахме таксито да прекоси моста над мочурището. Късните слънчеви лъчи оцветяваха бронята на автомобила, водите блестяха мътно, движението на колата се отразяваше в тях. Нещо тежеше в стомаха ми, сякаш голяма буца се бе образувала там, а и главата ме сви, като че гигантско менгеме притисна слепоочията ми. Неволно потърсих с поглед Рейчъл. Стоеше неподвижно сред гостите и също гледаше към пътя и приближаващото се такси. Когато сви в алеята пред къщата, Луис се изправи и тръгна към него, Ейнджъл го последва.

— Това няма нищо общо с вас — рече ми през рамо Луис. — Нямаш причини за притеснение.

Аз обаче имах друго усещане. Какво ли ми носеше съдбата този път?

Закрачих след тях двамата към края на двора и отворената порта. Ейнджъл спря по-назад, а Луис отиде при колата и отвори задната врата. Излезе жена, в ръце стискаше шарена чанта. Бе доста по-дребна от Луис и поне четирийсетина сантиметра по-ниска. Бе сигурно с десет години по-възрастна, но лицето й носеше белези на труден, тежък живот, то си личеше и в умората на чертите й. Стори ми се, че като млада е била доста хубава, но сега много от красотата не бе останало, затова пък личеше сила на характера и динамична вътрешна енергия, тя сякаш струеше през очите й. После забелязах синката на лицето й, при това бе съвсем прясна. Някой я беше ударил.

Жената застана пред Луис и вдигна очи към лицето му, в тях прочетох нещо като любов. Сетне изведнъж замахна и силно го зашлеви по лявата буза.

— Изчезнала е — горчиво рече жената. — Ти нали щеше да се погрижиш за нея? Ама вече я няма…

И горко заплака. Луис я прегърна, притисна я към себе си, а сетне дори неговото силно тяло се разтресе от риданията й.

* * *

Но трябва да ви разкажа историята на Алис. Тази, която заминала и никога повече не се върнала.