Читать «Черният ангел» онлайн - страница 30

Никой не се засмя. Мълчахме.

— Виж сега, нали човка значи още и… — обади се Ейнджъл.

— Я да ви кажа един друг, късичък — обади се неочаквано Луис.

Изгледахме го изненадано, той не беше по тази част.

— Знаете ли вица за покойния досадник в евтиния лъскав костюм?

Премълчахме.

— Ей това е смешката — рече Луис спокойно.

— Ама хич не е смешно — сопна се Ейнджъл, нацупен.

— Аз обаче ще си умра от смях — натърти Луис.

Някой ме докосна по ръкава, обърнах се — беше Уолтър Коул, току-що прекосил моравата.

Вече беше пенсионер, но навремето ме бе научил на много неща, когато бяхме заедно ченгета в Ню Йорк, първо партньори, сетне ми беше началник. Имало е дрязги помежду ни, но сега всичко това бе останало далеч назад в миналото. Коул отдавна се бе примирил с истинската ми природа, а и с онова, което бях в състояние да направя. Оставих Ейнджъл и Луис да се зъбят един на друг. Те такива си бяха, същото бе и чувството им за хумор, но иначе един без друг не можеха. Върнахме се заедно с Уолтър в къщата.

— Та за онова куче…

— Добро си е псето — рекох. — Не е голям интелект, обаче е вярно.

— Не го търся за работа, бе, човек, ами да питам… защо се казва Уолтър?

— Харесва ми името.

— На мен ли си го кръстил?

— Е, и какво? Мислех си дори, че ще се поласкаеш. Нали никой не знае? Нито пък прилича на тебе. Най-напред е по-космато…

— Браво на теб, бе, браво! Невероятно чувство за хумор имаш. Сигурно и кучето ти е по-голям майтапчия от теб.

Влязохме в кухнята, отворих хладилника, извадих за Уолтър една бира. Чаша не му предложих. Знаех, че обича да пие направо от шишето — когато е възможно, тоест когато я няма съпругата му.

През прозореца зърнах Рейчъл отвън — разговаряше с Пам. Сестра й е по-дребната от двете, пък с и доста по-бодлива, ако се досещате какво искам да кажа. Когато я прегръщам, винаги очаквам да се набода на някой шип. Сам спеше горе в нашата спалня, наглеждаше я майката на Рейчъл.

Уолтър — старото печено ченге — веднага забеляза, че гледам към жена си в градината.

— Как сте двамата, как вървят нещата? — попита той.

— Тримата — поправих го аз. — Е, добре вървят, поне така ми се струва.

— Има ли бебе у дома, винаги е по-трудно — мъдро отбеляза той, все пак две деца беше отгледал.

— Зная, нали помня — рекох тихо.

Уолтър вдигна ръка, понечи да я сложи на рамото ми, поразмисли, сетне бавно я свали. Вместо това рече:

— Съжалявам. Не че съм ги забравил… не зная как да го нарека. Понякога ми се струва, че беше в друг живот, на друго място. Можеш ли да ме разбереш?

— Мога — отвърнах искрено. — Много добре те разбирам.

Подухна ветрец, разклати въжената люлка на голямото дъбово дърво отвън, а тя описа неголяма дъга, сякаш на нея имаше невидимо дете. Отзад виждах светлеещите водни ивици — същински тунели сред тръстиките в мочурището. Идват отдалече, от различни места, тук-таме се пресичат, вият се сред растителността като големи водни змии — една вода се слива с друга, а в това обединение всяка една се променя безвъзвратно. И в човешкия живот е така: пресичат се хорски пътища, разделят се, но никой сетне не е същият, понякога промените са малки, незабележими, невидими почти, друг път са така дълбоки или съществени, че последиците са понякога смайващи. Засягат ни частици, периоди, отломки от нечий живот, на свой ред ние предаваме щафетата на други, срещнати по-късно.