Читать «Черният ангел» онлайн - страница 29

Но за всичко плати със смъртта си, пък и тя не бе лека. Всъщност лоша смърт беше. Тогава ни питаха дали не желаем да възстановят козметично лицето му, дали ковчегът да не е отворен за поклонението. Поръчахме обикновен боров с въжени вместо метални дръжки, положихме го в него както си беше намерен. На гроба му сложиха дървен кръст, но същата нощ отидох там, където бе погребан, и го махнах. Изгорих го скришом с надеждата да бъде вовеки забравен. Неговото дете обаче родих и го обичах истински, макар и в него да имаше нещо от бащата. Може би просто шанс не му бе даден на това момиче… Защото с такъв баща каква можеш да бъдеш освен прокълната? Тя си бе белязана още от мига на раждането, като дамгосана завинаги бе от неговото семе, обречена да бъде погубена. От началото си бе тъжно дете, винаги гневно. И въпреки това защо трябваше да ни напуска, да ходи да търси нов живот на други места? Защо вярваше, че ще намери покой в големия град сред мъже, които ще я използват, за да печелят пари? Ще я наливат с алкохол и тъпчат с наркотици, за да е послушна и безволева. Ами ние къде бяхме? Защо я пуснахме да си иде? Защо допуснахме това да й се случи?

А момчето? Не, не, той вече не е момче, а мъж. Известно време я търсеше, опита се да я намери, но не успя и се отказа. Смяташе, че тя не иска да бъде намерена, нали? И ето, наистина изчезна. Дъщеря ми я няма, това е факт и никой пет пари не дава за нея, никой освен мен самата. Но аз няма да оставя нещата така. Някой ще трябва да се погрижи. Тя си е моя и аз ще си я върна. Той ще ми помогне, защото те са една кръв с нея, а кръвта вода не става, нали?

Той уби баща й, значи има към нея и кръвен дълг. И сега ще го накарам да ми я върне. В този живот.

Гостите се разпръснаха из всекидневната, някои отидоха в кухнята. Трети предпочетоха двора, поседнаха под оголените дървета, облечени във връхните си дрехи, видимо изпитвайки удоволствие от чистия въздух и ведрата природа. Пиеха бира и вино, похапваха топли мезета от картонени чинии. Както винаги, Ейнджъл и Луис бяха ненатрапващо се, но все пак достатъчно изолирани от останалите присъстващи. Седяха на каменна пейка, обърната към мочурите. Нашето куче, лабрадорът Уолтър, лежеше в краката им, Ейнджъл го почесваше зад ушите, на песа много му се нравеше. Приближих се към тях, по пътя се оглеждах някой да не е останал без ядене или пиене.

— Да ти кажа един виц? — подхвърли Ейнджъл.

Не бях сигурен дали съм в настроение за смях, но за всеки случай кимнах утвърдително.

— Значи патокът кибичи в басейнчето, хаби се здраво, защото друг паток се слага на неговата патица. И по едно време нервите му не издържат, решава да потърси наемен убиец да разкара навлека…

Луис презрително изпръхтя през нос, звукът ми напомни на изтичащ под налягане газ. Ейнджъл се направи на нечул, неразбрал.

— … и ето го пристига патокът наемник, срещат се в едни тръстики. Онзи му реди, че поръчката ще струва пет къса хляб, плащане след отстраняване на мишената. Клиентът е съгласен, убиецът пита дали да му изпраща мъртвото тяло. Онзи казва: не, прати ми човката.