Читать «Черният ангел» онлайн - страница 2

А бунтовните ангели приемат човешки образ и се заемат да създадат свое невидимо кралство, което да управляват с лукавост, потайност и корумпираната воля на подставени. Водачи ще станат двама братя демони, най-силните и най-големите от всички паднали Черни ангели. Първият, наречен Ашмаел или Асмодей, е винаги в центъра на най-страшните и кръвопролития битки. Нашепва празни обещания за слава в ушите на амбициозни, суетни и користолюбиви управници. Другият на име Имаел или Имодей води своя война срещу Светата църква и служителите на Бога, наказва и прогонва брат си. Опожарява и насилва, сянката му неотклонно пада върху разрушените и разграбени манастири, пламтящите църкви и катедрали. И двамата братя носят в очите си Божия знак, подобен на бяла резка. Асмодей в дясното око, Имодей — в лявото.

Но в арогантността и гнева си Имодей допуска да бъде видян за миг в истинската си, зла и нечестива форма. Насреща му излиза един цистерциански монах на име Ердрик от манастира в Седлиц. Сражават се над вани с разтопено сребро в една голяма леярна близо до Седлиц в Бохемия. И в разгара на битката, уловен в мига на преминаване от човешката си форма в Другата, Имодей е повален и пада във врялата руда. Ердрик охлажда метала, оставяйки го да се втвърди, така демонът е уловен в среброто, неспособен да излезе от тази най-чиста по съдържание клетка.

Асмодей усеща болката на брат си и мигом тръгва да го търси, но монасите скриват сребърния блок добре и го държат далеч от всички търсачи и опити да бъде намерен. Асмодей обаче не престава да търси брат си, а след време към усилията му се присъединяват и други от Черните ангели, както и близки духом и корумпирани от обещанията му хора. Всички носят таен знак — клеймо над китката, за да се разпознават едни други, а той е с двузъбец — вила с два шипа, защото според отколешни сказания такова е главното оръжие на падналите ангели.

И те наричат себе си Вярващите.

Глава първа

Жената слезе внимателно от автобуса, държеше се здраво с дясната ръка за перилото, докато бавно стъпваше на земята. Въздишка на облекчение се откъсна от устата й, след като стъпи на равното и с двата крака, онова облекчение, което винаги изпитваше при безпроблемно изпълнение на проста задача. Не беше стара, едва бе прехвърлила петдесетте, но изглеждаше доста по-възрастна, а така се и чувстваше. Много бе изстрадала, насъбрали й се бяха мъки — натежали, увеличили бремето на годините. Косата й бе сребристобяла, отдавна бе забравила пътя към фризьорските салони, където навремето ходеше всеки месец да я боядисва. Около очите й имаше мрежа от бръчици, разпрострели се хоризонтално подобно белези от зараснали рани, а на челото й също се спускаха подобни линии. Знаеше защо ги има, от време на време се улавяше, че гледа в огледалото или във витрините на магазините и примигва както при болка, а промени ли се изражението й, то бръчките неизменно ще изпъкнат още повече. Промяната причиняваха винаги едни и същи мисли, едни и същи спомени, постоянно се появяваха и познатите до болка лица. Момчето, вече мъж; дъщеря й, както някога я знаеше и както би могла да изглежда днес; онзи, който бе баща на момичето, лицето му понякога разкривено в страстен напън, както в мига на зачеването, друг път смазано, разбито, както когато затваряха ковчега му, за да го положат в гроба и накрая да изтрият физическото му присъствие на този свят.