Читать «Черният ангел» онлайн - страница 17

— Ей като този — отвърнах на въпроса му.

Джаки сви рамене.

— Съжалявам — рече той на Торанс. — Сега поне съм сигурен, че действа.

* * *

Джи Мак запали цигара и мигом усети, че ръцете му здраво треперят. Но изобщо не искаше и да помисля за момичето на снимката. Боже мой, нея така и така я нямаше, онези я бяха отвели и той за нищо на света не би пожелал отново да има работа с тях, да гледа гадните им мутри. Само да чуят, че някой е питал за нея, и тогава друг сводник ще му поеме момичетата, защото него просто няма да го има. Като едното нищо ще го затрият.

В момента нямаше как да го знае, но едва ли му бяха останали повече от няколко дни живот.

Не трябваше да удря онази жена.

* * *

А в бялата стая Алис — разкъсана и окървавена — бавно издъхва. Чужда уста се е допряла до устните й в очакване. Онзи усеща края й, очакваната сладост, която той ще изпита. Но ето, жената потръпва, тялото й се разтриса, сетне застива завинаги. И в това последно издихание той обсебва и нейния дух, а в многобройния хор в него зазвучава още един глас.

Глава втора

Дните са като есенните листа, живеят, умират, падат.

Миналото живее в сенките на живота ни. То е едно безгранично търпение, сигурно в упованието, че всичко, което сме сторили, а и онова, което не сме успели да сторим, ще ни преследва и живее в нас до края. На млади години захвърлях дните един подир друг нетърпеливо, без мисъл, без сметка. Дни, сравними с отнесени от палавия вятър семена на глухарче, безвъзвратно издухани от ръцете, отлетели през рамото на момче, закрачило към залеза и към дома. За какво да съжалява, когато още много ще идват, нали пред него е целият живот? Болка и рани се забравят, обидите можеш прости, а по широкия свят винаги има достатъчно блясък да озари бъдещето и предстоящите дни…

Днес, обърна ли очи назад към извървения от мен път, съзирам, че тук-таме е обрасъл и затлачен с шубраци и бурени — там, където са падали, а сетне покълвали семената на минали дела и полузабравени грехове. А по този път пада и сянката на най-големия от тях. Тя няма име, но носи образа на Сюзън, мъртвата ми съпруга, а с нея върви и Дженифър, първата ми дъщеря, и двете заклани, буквално одрани в малкия ни нюйоркски дом.

Убиец, наречен Пътника, ми бе отнел и двете още докато работех като полицай в Ню Йорк. Преди да го спрем, бе унищожил още доста хора. Убих го лично аз и част от мен си бе отишла заедно с него.

Имаше време, когато жадувах да бях умрял и аз. Непрестанни мисли за тях обсебваха битието ми, докато един ден не осъзнах, че болката и мъката, съжаленията и угризенията просто ме разкъсват и са на път да ме унищожат. Понякога тези чувства се връщат, за да ме навестят и напомнят какъв съм бил.

Сега в живота си вървя бавно, поне по-бавно от преди, и усещам, че ме догонват храсталаци и пълзящи растения. Увиват се около краката, докосват връхчетата на пръстите ми, а земята под мен пъхти и пука с окапалите листа на полумъртви дни.