Читать «Черният ангел» онлайн - страница 18

Миналото ме изчаква и дебне, мое творение — създадено от мен чудовище.

Миналото дебне всички нас.

Събуждам се в мрака, утрото е все още напред. До мен Рейчъл спи, не усеща, не знае. Мъничката ни дъщеря е в съседната неголяма стаичка, също потънала в сън. Заедно създадохме този дом. За да ни бъде убежище, тих житейски пристан, но онова, което в настоящия миг виждам около себе си, не е вече нашето домашно огнище. То е нещо различно, сплав, пресечна точка на места запомнени, места посетени, места неведоми. Места лобни.

Ето го леглото, което избрахме заедно с Рейчъл, и все пак то сега не е в спалнята над влажните райони в Скарбъро, а в градски пейзаж. Чувам улични шумове, гласове на хора, сирени пищят нейде в далечината. Ето я нощната масичка от къщата на моите родители, а върху нея е подредена козметиката на покойната ми съпруга. Отдясно на шкафчето виждам четката за коса, току до главата на спящата Рейчъл. Тя е червенокоса. Но космите по четката са руси.

Ставам. Влизам в коридорчето в Мейн, а слизам по стълбище в Ню Йорк. Ето я в гостната — чака ме. Отвъд прозореца мочурищата блестят като течно сребро, а в тях се оглежда луната. По водната повърхност пробягват, играят сенки, макар че високо горе нощното небе е чисто, безоблачно. Формите се плъзгат все на изток, в безкрайно плавно движение, натрупват се и тъмнеят, сетне сякаш шумящият отвъд прибоя океан ги поглъща. Сега трафик няма, градските шумове не накърняват крехката плът на нощта. Всичко е безкрайна тишина, но не и сенките в тресавището.

Сюзън седи до прозореца, с гръб е към мен, косата й е прибрана със светлозелена панделка. Гледа през стъклото към русокосото момиченце, което подскача отвън, на моравата. Косата му е досущ като майчината. Навело е глава, брои си скоковете.

Тогава покойната ми жена заговаря.

Ти си ни забравил.

Не, не съм забравил.

Тогава коя е тази, дето спи до теб сега, там, където някога спях аз? Коя е тази, която прегръщаш нощем? Която ти е родила дете? Как можеш да твърдиш, че не си забравил, когато ето на — целият ухаеш на нея?

Но аз съм тук и ти си тук, ето на — не мога да забравя.

Две жени, с цялото си сърце, истински и едновременно, не можеш да имаш. Едната ще бъде завинаги изгубена за теб. Не е ли вярно, че вече не се и досещаш за нас? Дори и в онези мимолетни мигове, когато сърцето прескача, сякаш иска да спре? За нас вече в мислите ти място не ще има и как да има, когато ти си в прегръдките й?

Говори люто, сякаш съска, а силата на гнева й обагря стъклото в карминено кървави пръски. Детето отвън замира, впива очи в мен. Мракът прикрива чертите й, не виждам лицето добре и съм благодарен за това.

Тя е твое дете.

И винаги ще бъде моето дете. И на този свят, и на другия, в отвъдното, тя пак ще бъде моя.

Няма да си отидем. Няма да изчезнем в небитието. Отказваме да те напуснем. Помни ни! Трябва да ни помниш. Не забравяй!

Сега се обръща и виждам разкъсаното й, изрязано лице с празните очни кухини, задушава ме споменът на агонията й в мое име. Връща се в мен с такава сила, че се превивам и сгърчвам, крайниците изтръпват, гърбът се извива и пращи, като че прешлените се чупят. Внезапно се пробуждам превит на две, притиснал ръце към гърдите, усещам нечии пръсти по кожата и косата, устата ми е отворена в ням писък. Рейчъл се е надвесила над мен, ласкаво приглажда мократа коса, топло шепне: