Читать «Спиращият войната» онлайн - страница 2

Един от тях забеляза, че ги гледа. Беше грамаден звяр с бръсната глава и мръсна униформа, едва опазила ярките жълти и сини цветове на градската стража на Т’Телир.

„Ярки цветове — помисли Вашер. — Ще трябва отново да свикна с тях.“ Във всяка друга държава крещящо жълто и синьо щяха да стоят нелепо на войници. Това обаче беше Халандрен: страна на Завърнали се богове, Безжизнени слуги, БиоХроматични изследвания и — разбира се — цвят.

Едрият страж остави приятелите си да се забавляват с вещите на Вашер и пристъпи бавно към вратата на килията.

— Разправят, че си бил доста корав — рече и го огледа от глава до пети.

Вашер не отвърна.

— Кръчмарят разправя, че си ступал двайсетина души в свадата. — Стражът се потърка по брадичката. — Не ми изглеждаш толкова корав. Все едно, трябваше да помислиш хубаво, преди да посегнеш на жрец. Другите ще изкарат една нощ заключени. Ти обаче… ще виснеш. Бездушен глупак.

Вашер извърна очи. Килията му беше функционална, макар и не особено оригинална. Тънък процеп горе на едната стена пропускаше светлина, каменните стени бяха прогизнали и обрасли с мъх, а в ъгъла гниеше купчина мръсна слама.

— Пренебрегваш ли ме? — попита стражът и се доближи до вратата още повече.

Цветовете на униформата му станаха по-ярки, сякаш бе излязъл на по-силна светлина. Промяната бе едва доловима. На Вашер не му беше останал много Дъх, тъй че аурата му не влияеше много на цветовете около него. Стражът не забеляза промяната в цвета, както не я бе забелязал и в кръчмата, когато с приятелчетата си бяха вдигнали Вашер от пода и го метнаха в колата си. Разбира се, промяната бе толкова лека за неподсилено око, че бе почти невъзможно да се види.

— Я виж ти — рече един от мъжете, които ровеха в торбата му. — Какво пък е това?

На Вашер му се струваше интересно, че мъжете, които пазят тъмниците, обикновено се оказват също толкова лоши, ако не и по-лоши от онези, които пазят. Може би това бе преднамерено. На обществото като че ли му беше все едно дали такива мъже са извън килиите, или вътре, стига да стоят настрана от по-почтените хора.

Ако изобщо съществуваше такова нещо.

Единият страж извади от торбата му дълъг предмет, увит в бял лен. Подсвирна, щом разви плата и вдигна дълъг меч с тънко острие в сребърна ножница. Дръжката беше чисто черна.

— От кого мислите, че е откраднал това?

Главният страж го изгледа накриво. Сигурно се чудеше дали Вашер не е някакъв благородник. Макар Халандрен да нямаше аристокрация, много съседни кралства си имаха своите лордове и лейди. Но кой лорд щеше да носи бозаво кафяво наметало, разпрано на няколко места? Кой лорд щеше да има синини от кръчмарски бой, петдневна брада и ботуши, протрити от години ходене? Стражът извърна глава, явно убедил се, че Вашер не е никакъв лорд.

Беше прав. И грешеше.

— Дай да го видя това — каза главният страж и взе меча. Изсумтя, явно изненадан от тежестта му. Завъртя го в ръце и забеляза закопчалката, затягаща дръжката към ножницата, за да не може острието да се вади. Разкопча я.

Цветовете в помещението се изостриха. Не станаха по-ярки — не като на елека на пазача, когато се доближи към Вашер. Станаха просто по-силни. По-наситени. Червеното стана ръждивочервено. Жълтото се втвърди до златисто. Синьото се доближи към морскосиньо.