Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 5

— Идваш ли? — повика го Телсин.

Той не отговори.

— Естествено, че не. Никога не би рискувал да те хванат.

Тя поведе Форч и Куашим нататък. Но колкото и да беше изненадващо, Айдашуи се поколеба, вместо да продължи. Тихото момиче се извърна и го погледна въпросително.

„Мога да го направя“, каза си Уаксилий. „Не е нищо кой знае какво.“ Подигравката на сестра му още отекваше в ушите му, когато се насили да продължи напред и да се изравни с Айдашуи. Усети как му прилошава, но закрачи редом с нея, зарадван от срамежливата ѝ усмивка.

— Та какъв е бил онзи спешен случай? — попита той Айдашуи.

— А?

— Нали баба е била извикана по спешност?

Айдашуи сви рамене и свали териската си роба, с което го стъписа за момент, докато не забеляза, че под нея носи обикновена пола и блуза. Момичето захвърли робата в храстите и отговори:

— Не знам много. Видях баба ти да бяга към Колибата на Синода, и дочух Татед да пита какво става. Някакъв извънреден случай. И без това смятахме да се измъкнем от Селото тази вечер, така че предположих, че моментът е подходящ, нали разбираш.

— Но този спешен случай… — започна пак Уаксилий, като хвърли поглед през рамо.

— Споменаха за капитана на констаблите, който идвал да я разпитва за нещо — обясни Айдашуи.

„Констабъл?“, замисли се Уакс.

— Да вървим, Асинтю! — каза тя, като го улови за ръката. — Баба ти ще се справи с него за нула време. Може вече да идва насам!

Той беше замръзнал на място.

Айдашуи го погледна. Живите ѝ кафяви очи му пречеха да мисли ясно.

— Хайде де — подкани го тя. — Да излезеш от Селото почти не се смята за провинение. Не си ли живял тук четиринайсет години?

Поквара.

— Трябва да вървя — каза той и се обърна, готов да побегне обратно.

Айдашуи остана, без да помръдва от мястото си, докато той се отдалечаваше. Уаксилий навлезе в гората тичешком и препусна към Колибата на Синода. „Нали знаеш, че сега вече те смята за страхливец“, отбеляза част от ума му. „Останалите — също.“

Уаксилий спря със залитане пред прозореца на кабинета на баба си. Сърцето му препускаше. Притисна се към стената, и да — наистина дочуваше нещо през отворения прозорец.

— Ние сами следим за спазването на законите ни, констабъл — тъкмо казваше баба Вуафендал вътре. — Знаете това.

Уаксилий се осмели да се надигне на пръсти и да надзърне през прозореца. Видя баба си, седнала зад бюрото — същинско олицетворение на териската праведност, с коса, сплетена на плитка, и безупречно спретната роба.

Мъжът, застанал от другата страна на бюрото, държеше констабълската си шапка под мишница в знак на уважение. Беше възрастен, с увиснали мустаци, а нашивката на гърдите му обозначаваше, че е капитан и детектив. Висок ранг. Важен.

„Да!“, помисли си Уаксилий, докато ровеше из джоба си за записките си.

— Терисците сами следят за спазването им — отговори констабълът, — защото рядко ги нарушават, та няма нужда от това.

— Няма нужда и сега.

— Моят осведомител…

— Значи вече имате и осведомител? — попита баба му. — Мислех, че се касае за анонимен сигнал.

— Анонимен, да — каза констабълът и положи лист хартия на бюрото. — Но считам това за повече от „сигнал“.