Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 237

* * *

Мараси стисна върха на копието с две ръце.

И почерпи от всичко.

В нея нахлу мощ и я разпали отвътре като пламъците на самия пъкъл. Снежинките увиснаха неподвижно във въздуха. Тя се изправи, протегна ръка към колана на единия войник и взе едно от шишенцата му с метал. После взе и останалите, по няколко от всеки страж, и ги изпи. Черпеше от металоема сила, която ѝ позволяваше да се движи така бързо, че когато вдигна ръка, за миг видя вакуума, останал във въздуха след нея. Усмихна се.

После разпали металите си. Всичките.

В този единствен съвършен момент, тя усети как се променя, как се разраства. Усети как мощта на самия Лорд-Владетел, съхранена в Оковите на Скръбта — върха на копието, което стискаше в пръсти, — се разлива в нея като гигантска вълна, и ѝ се стори, че ще се пръсне. Сякаш цял океан от светлина изведнъж преля във вените и артериите ѝ.

От нея се разпростря взрив от сини линии — отначало сочеха металите наоколо, но после станаха все повече, промениха се, еволюираха. Виждаше абсолютно всичко, осветено в синьо. Вече нямаше хора или предмети — само сборни точки на енергия. Металите сияеха ярко, сякаш бяха портали към някое различно измерение. Концентрирана материя, която ѝ предоставяше път към силата.

Изразходваше резервите със стъписваща бързина. Забави скоростта си и по някаква причина хората до нея подскочиха, притиснали длани към ушите си. Тя наклони глава съсредоточено, после ТЛАСНА.

Тласъкът отхвърли войниците на поне петнадесет метра назад. Срещу нея останаха само Костюма и Телсин, които я изгледаха с ужасени изражения. Изглеждаха ѝ като силуети от блестяща енергия, но ги позна. В тях имаше клинове.

Удобно. Клиновете не поддаваха лесно на Тласкане, но това изобщо не я притесняваше сега. Вдигна длан и запрати и двамата назад с помощта на същите тези метали, с които бяха пробили плътта си.

Войниците наоколо стиснаха оръжията и се обърнаха към нея. Тя ги отхвърли назад и се издигна във въздуха, като се Оттласна от оскъдното количество минерали в скалите под себе си.

Увисна така и с изненада забеляза, че около нея се вихри нещо. Мъгла? Откъде се беше появила?

„От мен“, осъзна тя.

Продължи да се носи във въздуха, изпълнена с мощ. В този момент, тя беше Издигащия се воин. Държеше в ръце онова, което Уакс едва беше вкусвал през целия си живот. Можеше да бъде като него. Да го засенчи. Можеше да раздаде справедливост на цели народи. Изцяло почувствала неизмеримата сила, която бушуваше в нея, тя най-после призна истината пред себе си.

„Не това искам.“

Не можеше да остави мечтите си от детинство да направляват жизнения ѝ път повече. Усмихна се, Тласна и полетя към храма.

* * *

Стерис проследи с поглед как сестра ѝ отлита.

— Неочаквано — отбеляза.

А бе смятала, че е подготвена за всяка възможност. Но това Мараси да засияе отвътре, да разхвърля войниците наоколо с аломантия, сякаш бяха кукли, и да изчезне сред диря мъгла във въздуха… Е, това не беше в списъка. Не беше влязло дори в допълнителните бележки.

Сведе поглед към клетия Алик, който беше премръзнал до такава степен, че беше спрял да трепери.