Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 228

„Идваш ли? Естествено, че не. Никога не би рискувал да си навлечеш неприятности.“

Не. Всъщност можеше да различи нещо. Една-единствена свещ, поставена в средата на тъмна стая. Примигна, но тя вече беше изчезнала. Видение от миналото. Спомен…

„Светлина в тъмна стая. Оставена, за да отвлече вниманието ми…“

Това всъщност беше предназначението на подиума горе. Оковите никога не се бяха намирали тук. Хората, които бяха построили мястото, бяха оставили горе парчетата стъкло, празния пиедестал и подиума — всичко това беше измама. Но бяха допуснали грешка.

Стъкленият похлупак, който бяха счупили, беше прекалено голям да се побере на пиедестала.

„Свещ в тъмна стая…“, помисли си пак Уакс.

Това означаваше, че Оковите бяха някъде другаде. Примигна и тъй като очите му бавно привикваха към мрака, му се стори, че действително може да различи една светлинка.

Не се намираше на дъното на някоя тясна яма. Дупката го беше стоварила на друго място. Претърколи се и се повдигна на колене, после опипа стомаха си. Кръв. Бяха го ранили зле — куршумът беше минал право през него, ако се съдеше по мократа вадичка, която се стичаше по задната страна на бедрото му. Бяха го улучили и в крака, но това нямаше значение. Така или иначе беше счупил същия крак при падането току-що.

Раната до шията му беше най-тежка. Разбираше това, без да има нужда да я докосва — от начина, по който работеше тялото му, от начина, по който постепенно спираше да усеща някои части от него, по факта, че някои мускули отказваха да работят, както трябва.

Светлината. Синя и мека. Не беше свещ, а една от вградените лампи, които светеха в стените на постройката. Пропълзя към нея, като влачеше счупения си крак по камъните, а по лицето му се стичаше пот и се смесваше с капките кръв, които капеха по земята.

— Хармония — прошепна той. — Хармония.

Никакъв отговор. Сега беше решил да се моли, така ли? Ами омразата му?

За известно време целият свят се сведе до светлинката пред него. Може да беше изминал час, откакто беше започнал да пълзи, а може би — само минута. Когато я наближи, различи стражи сред сенките. Хора, насядали пред светлината, хвърляха дълги сенки в помещението. Таванът беше нисък, съвсем малко по-висок от изправен човек. Затова… Затова на хората им се налагаше да седят…

„Съсредоточи се!“, заповяда си и разпали метал. По стражите също имаше метал. И… да, една друга бледа линия, която сочеше към едно място на пода малко по-напред. Друг капан.

Разпаленият метал проясни ума му и му помогна да се фокусира. Загуба на кръв. Скоро щеше да загуби съзнание. И все пак сега, когато беше дошъл поне малко на себе си, видя какво всъщност представляваха стражите. Трупове. Някак си останали в седнало положение, наметнати с топли дрехи. Подмина първата редица и се вгледа в замръзналите лица, съсухрени от времето, но въпреки това забележително добре съхранени. Всеки от хората държеше по една маска в скута си. Седяха, подредени в четири концентрични кръга, обърнати към светлината пред него.