Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 216

Проснатата на земята МеЛаан се размърда.

— Почини си за минутка — положи ръка на рамото ѝ Уакс.

— Не знам дали разполагаме с минутка, Ладриан — каза тя, изправи се и пое манерката вода, която притесненият Алик ѝ подаваше.

Телсин беше застанала наблизо със скръстени ръце, явно раздразнена от дългото забавяне. Все хвърляше погледи през рамо, сякаш очакваше всеки момент да се появи Костюма и да я похити отново.

— Как са костите ти? — попита Уакс МеЛаан.

Тя вдигна лявата си ръка — или поне се опита. Беше се счупила по средата на раменната кост и частта под счупването се люлееше безжизнено.

Уакс издиша.

— Сигурна ли си, че не боли?

— Изключих нервите, които подават сигнали за болка — обясни тя. — Номер, който научихме през последните векове. И тъй като костите ми са от кристал, нямат никаква чувствителност.

Направи гримаса, докато ръката ѝ се изправяше — изглеждаше, сякаш счупването заздравява. Но Уакс знаеше, че не е — тя не можеше да си създава нови кости или да лекува счупените.

— Още една кръпка?

Тя кимна. Беше скрепила счупеното с помощта на сухожилия. Вече го беше направила с много от костите си.

МеЛаан понечи да стане.

— Можем да потърсим друг път — каза Уакс, като също се изправи. — Да пробием някоя от стените към вътрешността или може би покрива.

— А колко време ще ни отнеме това?

— Зависи доколко ни вълнува дали предметите вътре ще останат невредими.

— И не би ли било глупаво да бием целия този път, а след това да съсипем Оковите на Скръбта заради собственото си нетърпение?

Уакс погледна напред по коридора. Бяха изминали по-голямата част от него, така че той не настоява повече. Вече можеше да види вратата в дъното.

— И без това май няма се наложи да го правиш още дълго — каза той. — Мисля, че разбрах системата.

— Каква система? — попита тя.

— Втората плочка вдясно от теб има скрит механизъм — каза Уакс. — От стената ще се изстрелят стрели, ако стъпим отгоре.

Тя му хвърли поглед, после пристъпи напред и докосна леко плочката с палеца на крака си. От стената се посипаха множество къси стрели, изсвистяха пред нея и се забиха в отсрещната страна.

— Следващата е през две плочки напред — продължи Уакс. — Виждам слаба метална линия, която води към нея. Всички такива досега се оказаха капани.

Още едно натискане с върха на ходилото. Част от стената се отмести встрани и напред се люшна тежка греда, обсипана с шипове.

— Страхотно — каза МеЛаан.

— Последният трябва да е яма — каза Уакс, докато двамата заобикаляха гредата. — Приготви си въжето. Камъните над ямите винаги са леко издигнати над останалите.

Тя подръпна въжето с дясната си ръка — пръстите на лявата бяха смачкани. Кристалът се беше натрошил така, че вече нямаше оправяне, затова тя продължаваше напред само с една ръка, а парченцата кост в лявата се крепяха едва-едва на сухожилия.

— Мразя ямите — каза тя. — Толкова са дълбоки, че не виждам дъното. Страх ме е какво може да има там.

Тя стъпи на плочките, които ѝ беше посочил, а Уакс стисна здраво въжето, чийто край беше вързал за кръста си. Но вместо МеЛаан да пропадне в яма, от тавана падна нещо масивно. МеЛаан отскочи назад, а огромният блок странен на цвят лед се приземи с трясък на камъните. Беше мокър, а повърхността му изглеждаше необичайно мазна.