Читать «Оковите на скръбта» онлайн - страница 17

Мина над един двор, пълен с карети под наем — редици от тях чакаха търпеливо, а работниците от сутрешната смяна извиваха вратове нагоре, за да го проследят с поглед. Един посочи към него; може би мъглопелерината бе привлякла вниманието му. Куриерите-Монетомети не бяха рядко срещана гледка в Елъндел и хората, които се носеха през въздуха, обикновено не представляваха за околните кой знае какъв интерес.

С още няколко движения се намери над поредица складове, схлупени нагъсто един до друг. Наслаждаваше се на всеки скок. Беше невероятно, че това продължаваше да го кара да се чувства така великолепно. Лекият ветрец в лицето му, краткият миг на безтегловност, когато сякаш увисваше в най-високата точка на поредната дъга.

Съвсем скоро, обаче, гравитацията и дългът му напомниха за присъствието си. Излезе от индустриалната зона и започна да прекосява по-широките, настлани с чакъл и катран пътища — по-равни от павираните, с цел да улеснят придвижването на ония проклети автомобили. Лесно забеляза църквата на Оцеленците, с огромния ѝ купол от стъкло и стомана. Във Ветрино нямаха нужда от друго, освен от прост дървен параклис, но това далеч нямаше да е достатъчно величествено за Елъндел.

Църквата бе проектирана с такъв купол, за да осигурява на поклонниците възможно най-ясен поглед към нощните мъгли. Уакс смяташе, че ако толкова искат да ги виждат, би било по-добре просто да излязат навън. Но може би беше циничен. Все пак, куполът — който беше построен от стъклени панели, закрепени със стоманени опори по начин, който напомняше външно на резени портокал, — можеше да се отваря, за да позволи на мъглите да нахлуят в църквата, ако имаше някакъв специален повод.

Приземи се върху водонапорната кула на съседния покрив до църквата. Предполагаше, че куполът на църквата сигурно е бил по-висок от заобикалящите го постройки, когато е бил построен. Това би му придавало по-внушителен вид. Но сега се надпреварваха да строят сградите коя от коя по-висока и храмът вече приличаше на джудже. Уейн би видял в това някаква метафора. Вероятно — не особено прилична.

Изправи се на покрива на водонапорната кула и погледна отвисоко към църквата. Ето, че най-после беше пристигнал. Усети как клепачът му започва да потрепва, а някъде дълбоко в него се надигна вълна от болка.

„Мисля, че те обичах още тогава. Така нелеп, но така искрен…“

Беше дръпнал спусъка преди шест месеца. Още чуваше изстрела.

Изправи се и се взе в ръце. Вече беше излекувал раната веднъж. Можеше да го направи отново. А ако цената за това беше сърцето му да се покрие цялото с грубата тъкан на старите белези, то може би именно от това се нуждаеше. Скочи от водонапорната кула и забави падането си, като пусна една гилза и се Тласна от нея.