Читать «Денят на пришълците» онлайн - страница 9

Но дългът да се бори с тези пожари — него никога не можеше да изпълни.

Самолетът вече покорно се подчиняваше на командите му и той успя да се усмихне. DC-3 бяха жилави стари птици. Обичаше да лети с тях, макар че най-новите бяха произведени още преди да се роди. Обичаше да лети с всичко. Не го правеше за пари — всъщност вече нямаше нужда да си изкарва прехраната, — но продължаваше да лети. Имаше месеци, в които прекарваше повече време във въздуха, отколкото на земята, или поне така му се струваше, защото часовете долу често течаха незабелязано, докато времето горе издигаше духа му.

Кармайкъл пое на юг над Енсино и Тарзана преди да прелети над Чатсуърт и Канога Парк и да навлезе в зоната на пожара. Пелена от фина пепел скри слънцето. Долу се виждаха миниатюрни къщи, миниатюрни сини плувни басейни, миниатюрни хора, които безумно се щураха наоколо и се опитваха да облеят покривите с маркучи преди да са ги облизали пламъците. Толкова много къщи, толкова много хора, огромни човешки рояци, изпълващи всеки сантиметър от пространството между морето и пустинята. И сега всичко беше изложено на опасност.

В този утринен час автомобили задръстваха платната на Топанга Каниън Булевард, които водеха на юг, също като на холивудската магистрала в час пик. Не, още по-зле. Коли имаше дори по наклонените странични ленти, а тук-там се забелязваха струпвания около катастрофирали, преобърнати или поднесли странично автомобили. Другите просто ги заобикаляха и продължаваха напред.

Къде отиваха всички? Където им видят очите. Стига да е далеч от пожара. Багажниците им бяха накачулени с мебели, бебешки колички, куфари, шкафове, столове, маси, даже легла. Можеше да си представи какво е натъпкано в тези коли — тонове семейни снимки, компютърни дискети, телевизори, играчки, дрехи, онова, което хората смятаха за най-ценно или поне онази част от него, която бяха успели да съберат преди да надделее паническото желание да избягат.

Очевидно се насочваха към брега. Може би някой телевизионен проповедник им бе казал, че в Тихия океан ги очаква Ноев ковчег, който ще ги спаси, докато Господ изсипва сяра върху Лос Анджелис. В Лос Анджелис всичко изглеждаше възможно. По магистралите даже се разхождаха космически нашественици. Божичко. Божичко. Кармайкъл нямаше представа как да възприема всичко това.

Зачуди се къде е Синди и какво мисли тя за събитията. Най-вероятно й се струваха много забавни. Синди притежаваше възхитителната способност да се забавлява с всичко. Често обичаше да цитира оня стар римлянин Вергилий. Надига се буря, корабът започва да се пълни с вода, от едната страна се появява въртоп, а от другата — морски чудовища, а капитанът се обръща към хората си и им казва: „Някой ден сигурно ще си спомним за този момент и ще се посмеем“.

Такава си беше Синди, помисли си Кармайкъл. Откъм пустинята духат ветрове, около града бушуват три ужасни пожара, пристигнали са космически нашественици и някой ден сигурно ще си спомним за този момент и ще се посмеем.