Читать «Извънземна връзка» онлайн - страница 86

Презрително пусна банкнотата върху мен.

— Може би — продължаваше — утре ще се смиля над теб и ще ти дам още от твоите пари.

Гледах ужасен това чудовище!

— Сега обещай, че ако те пусна, няма да правиш сцени.

Исках да я убия и тя ясно го разбираше.

— В онзи ъгъл на стаята има банкова следяща камера, затова си избий от главата всякакви идеи за убийство. Обещаваш ли?

Какво друго ми оставаше да направя? Обещах.

Освободи китките и глезените ми от оковите. Надигнах се болезнено, а тя ритна дрехите ми към мен.

Облякох се. Вдигнах стодоларовата банкнота.

— И още нещо — каза тази гадна „бибипка“, — ако още веднъж доближиш гише 13, просто ще те гръмна с ловната пушка под тезгяха и ще обясня, че е станало случайно. Единственото място, Инксуич, където ще получиш пари, е тук.

Тя отвори вратата, после решетката от ковано желязо. Стоеше гола, със стиснати устни в ледения вятър.

— Инксуич, когато за пръв път дойде на гишето, казах ти да се разкараш. Не ми се вярваше да ставаш за нещо. Но благодарение на Психиатричния контрол над раждаемостта напоследък всички мъже около мен станаха педали, за да помогнат в намаляването на световното население. И аз отказвам да рискувам да разделя двама скъпи на сърцето ми обратни. Затова по-добре ти, Инксуич, отколкото нищо. Но не си кой знае какво. Така че утре вечер ще те видя тук. По-добре е от три години във федерален затвор. Педалите там ще те убият. И не закъснявай!

Бих й ударил шамар, ала пръстите ме боляха твърде силно.

Повлякох се навън в студената безрадостна нощ.

Но не ми липсваше надежда, колкото и смътна да беше тя. Следващия път щях да убия тази „бибипка“!

Седма глава

Събудих се в свят, който работеше срещу мен.

Ремонтната бригада беше позакърпила аратамента. Не бяха изхвърлили багажа ми във фоайето стигнах до заключението, че Утанч е платила сметката за щетите.

Лекарят на хотела, събуден посред нощ, само цъкаше и повтаряше, докато оправяше ръцете ми:

— Трябва да научим пръстчетата си да не тършуват където не бива.

А в момента декемврийското слънце струеше през терасата и френския прозорец. От него ме боляха очите.

Избутах чаршафа надолу, колкото можах с неловки от бинтовете пръсти. Натъртените места още не бяха посинели и пожълтели толкова, колкото очаквах. Чувствах се като улица, по която се е разходил валяк. И всяко движение само усилваше усещанията ми.

Но офицерите на Апарата са направени от здрав материал. Все още разполагах с две оръжия. Бяха чифт пистолети за дуел, зареждаха се с черен барут. Веднъж ги купих евтино, като мислех, че са истински. Но се оказаха съвременно производство, повтарящо модел от 1810 година. Бяха кремъклии. С цеви, дълги двадесет и два сантиметра. Калибър 50 — това дебело сантиметър и половина парче метал можеше да скъса човек на две. Тромаво заради бинтовете вдигнах ударника и натиснах спусъка поред и на двата. Много насърчителни искри! В кутията имаше барут и куршуми. С ръмжене от болките в пръстите ги наблъсках с достатъчно заряд да убия слон. Щом свърших с това, заех се с по-маловажните неща.