Читать «Извънземна връзка» онлайн - страница 130
Л. Рон Хабърд
Но не, Султан Бей. Ако клетките и жлезите бяха всичко в живота, аз щях да съм Бог, нали? А не съм. Аз съм само един беден целолог, на когото не плащат, но въпреки това си върша работата, без дори да получавам благодарност от висшестоящите, а вместо нея — незаслужени подозрения.
Той пусна чаршафа. Погледна ме.
— Твърде тъжно е, че личността не може да се променя, като сложим няколко нови клетки. Особено във вашия случай. Но — той се усмихна храбро — правя, каквото мога, за да облекча страданията и да дам малко повече радост на хората. И се надявам, че вашите нараснали способности няма да доведат до тежки последици за други хора на тази планета. — Прахд се развесели. — Добре! Това го направихме добре. Можете да станете и да си тръгнете, когато пожелаете.
За да даде пример, и той излезе.
Седма глава
Сестра Билдирджин се зае с метенето на пода и подреждането на стаята. Струваше ми се щастлива, но явно тук беше прекалено тихо за нея. Издърпа куплунга на слушалките от радиото и пусна последните попхитове.
— Ей! — подвикнах й, вече преситен от „Ти си моето чудовище“. — Той каза, че мога да си вървя! Махни ремъците от леглото и ме пусни. Къде са ми дрехите?
— Дрехи ли?
Тя изскочи навън и скоро се върна с торба, в която обикновено слагаха отрязани части от телата за изхвърляне. С ясен надпис на волтариански „Не пропуска миризми“. Хвърли ми я.
Не можах да я хвана. Ръцете ми още бяха вързани. Но изглеждаше съвсем плоска, нямаше как вътре да са дрехите ми.
— Не дойдох тук с това!
— А, наложи се да изхвърлим костюма и палтото. Бяха подгизнали от някакъв сос. Изхвърлихме също обувките, чорапите и шапката. Тук са само портфейлът и документите ти.
Погледнах я. Да, черните й очи бяха хубави, но иначе си беше глупавичка. Реших да проявя търпение. Все пак не можех да помръдна.
— Вижте какво, сестра Билдирджин. Нужни са ми дрехи, за да напусна болницата. Дори през прозореца забелязвам, че навън е много студено. Духа вятър. Не мога да изляза без дрехи.
Тя ме разбра.
— Така че — продължих — като добро, мило, невинно момиче, каквато сте, отидете в някой кабинет и се обадете на моя приятел таксиметровия шофьор. Кажете му да ми донесе някакви дрехи.
И това схвана. Излезе. След десетина минути се върна.
— Обадих му се.
Носеше комплект халат и чехли за еднократна употреба. А, значи все пак имаше някакъв ум в главата.
Остави халата и чехлите в отсрещния ъгъл на стаята. После застана и се взря в мен.
Настъпи напрегнато мълчание. Не ми харесваше погледът в тези черни очи. Дори най-добрите жени са най-лукавите зверове, създадени в тази Вселена. По-добре да отклоня вниманието й от кроежите, за каквото и да се отнасяха.
— Вие сте го накарала да ми направи операцията — наблегнах.
Очаквах разгорещени уверения в обратното. Но тя каза: