Читать «Извънземна връзка» онлайн - страница 113

Задумкаха гръмовно по вратата на апартамента!

О, Богове, благодаря ви за обучението си в Апарата! Втурнах се надолу по стълбата, без да обръщам внимание на болките от всяко движение.

С голяма скорост изминах всичките тридесет етажа на хотела.

Влетях във фоайето.

Портиерът ме позна. Махна ми. Таксито ме чакаше пред входа.

Момчето вече товареше багажа ми в колата. Толкова бавно, толкова бавно!

Погледът ми се закова в асансьорите.

Отчаяно бутнах под носа на момчето десетдоларова банкнота.

А той спря, за да провери дали не е фалшива!

Управителят тръгна към мен. Помислих, че ей сега ще ме спипа за неплатената сметка. Но вместо това той стисна ръката ми и каза:

— Радвам се, че ни напускате, мистър Инксуич. Моля ви, когато се върнете, изберете си някой друг хотел.

С голямо облекчение разбрах, че Утанч бе платила сметката.

Забавянето се оказа почти съдбоносно.

Двамата мъжаги излязоха от асансьора.

Метнах се в таксито и креснах:

— Международно летище „Джон Ф. Кенеди“!

Шофьорът натисна газта докрай.

Оглеждах се.

Прекарах ги!

Промушвахме се през плътните колони коли. Гмурнахме се в тунела на Куинс. Вляхме се в плътните потоци по Шосе 495. Оглеждах се. За миг видях сградите на ООН да се смаляват в далечината. Още малко! Какво облекчение!

Чакай, чакай. Зад нас имаше много автомобили. Сива кола правеше маневри да ни доближи. Силно притиснах нос към задното стъкло.

ДВАМАТА МЪЖАГИ!

Отгоре на всичко май ме разпознаха! Единият трескаво размаха ръка, за да ни накара да отбием и спрем.

Нямах особено много пари. Но се наведох напред към шофьора.

— Бакшиш двадесет долара, ако се изплъзнеш на онази сива кола!

— Петдесет долара — отсече той.

— Петдесет — съгласих се.

Той подкара по-бързо. Таксито се клатушкаше на завоите, задминавахме камиони, гумите скърцаха. Отчаяно засичахме други коли и спирачките им пищяха от усилията на техните шофьори да избягнат сблъсъка.

От подмятането наляво-надясно моето измъчено и изранено тяло изпита всички възможни страдания. Богове, колко щастлив щях да се махна от Ню Йорк — ако успеех!

Излязохме на булевард „Уудхавън“. Профучахме през заснежения „Форест Парк“. Минахме като ракета край „Кю Гардънз“. Стрелнахме се близо до пистата „Акуидъкт“.

Набихме спирачки пред входа за отпътуващите на летище „Джон Ф. Кенеди“. Озъртах се напрегнато. Все още можеха да се появят. Платих на таксиметровия шофьор. И ми останаха само осемнадесет долара!

— За коя компания сте? — попита чернокож носач с количка.

— Де да знам! — отвърнах му.

Той вече товареше багажа ми на своята количка.

— Значи можеш да си избираш. Кеф ти „Пан Ам“. Кеф ти „ТУА“. Ама ако ще е „ТУА“, взимай друго такси, че тука са „Пан Ам“. Глей сега, като броя катастрофите им…

Мислех бързо. Четири часът. Може би само един самолет излиташе в четири часа.

— Кой има полет до Рим или там до Лондон, или където ще да е в четири?

— А, май има един до Рим в четири. Обаче ако не ти пука къде отиваш, на твое място ще си фръкна до Тринидад, там ще е по-топличко.