Читать «Врагът отвътре» онлайн - страница 67

Стаб ми хвърли поглед и аз кимнах.

За кратко време, с голяма помощ от страна на Хелър, въпреки че се работеше на тъмно, върху едно дебело платнище на танцовата площадка лежаха петнайсет сандъка. Една керосинова лампа пръскаше бледа жълта светлина наоколо и осветяваше остарялата украса за партито, както и волтарианските съндъци. — Къде е сандък номер 5? — попита Хелър. Преди да му отговоря, той се бе запътил към кораба. Пак се спусна в хранилището.

Качи се горе. Започна да отваря други врати в задната част на кораба. Още веднъж претърси всичко.

— Един от сандъците липсва — каза той на Стаб. Стаб повдигна рамене:

— Изобщо не съм ходил в хранилището.

Хелър провери предните кабини и складове. След това слезе от кораба. Отново влезе в къщата. Още веднъж провери номерата и бройката.

Махна ми да го последвам. Веднага се разтревожих. Носех зашеметяваща палка, „Колт Кобра“ на глезена и нож от Отдела на ножовете зад врата, а той очевидно не бе въоръжен. Но не се чувствах спокоен. Обърнах се. Капитан Стаб бе на входа на къщата. Намигна ми. Последвах Хелър.

Беше си запалил огън в кухнята. Нощта бе малко мразовита. Беше почистил всичко. Имаше кухненска маса и няколко стола. Хелър седна в най-далечния край. Аз също седнах, но не свалих ръка от 800-киловолтовия бластер в джоба.

Глава шеста

Хелър бе извадил от джоба си няколко листа, бе лежник и химикал. Започна да преглежда листовете — приличаха на стари фактури. Не виждах и следа от писмото.

Огледах се. Кухнята сега бе съвсем чиста. В старата желязна готварска печка пламтеше огън — до колкото разбирах от пропукванията и струйките дим, огън от дърва.

Осветяваше се с керосинова лампа. Вероятно електричеството не бетпе включено. Светлината хвърляше меки отблясъци върху няколко стари стъклени буркана на полицата.

На стената имаше календар — голяма снимка на елен и надпис „Застраховка живот Хартфорд“. Годината беше 1932! При нормални обстоятелства щях доста да се заинтересувам от това място. Но сега трябваше да мисля как да взема писмото! Ако имах късмет, след няколко минути Хелър щеше да е мъртъв и ние да отлетим.

Преглеждаше фактури и пишеше нещо на лист хартия. По някакви причини това, че го виждах толкова спокоен, ме изнервяше страхотно.

Помислих си, че възстановява по памет списъка на неща в сандъка. Той нищо не казваше, затова аз някак се чувствах длъжен да говоря. Може би трябва да го подсетя, да го накарам да побърза и да даде това писмо. Може би мълчеше, защото подозираше, че съм направил нещо със сандъка.

— Досега не бях виждал сандъците — казах аз. — Даже не подозирах, че са в хранилището. Ако си спомняш, не бях на влекача по онова време.

Пак се консултираше с фактурите. Казах:

— Но наистина си спомням един флотски камион, който се отдалечаваше от влекача един ден. На него имаше сандък. Попитах часовоя защо го изнасят. Каза, че не знае.

Не каза нищо. Изглежда правеше някакви изчисления. Щеше ми се да ми даде писмото най-сетне.

— Изпратих онова писмо по първия товарен кораб. Той потегли само два-три дни след като ти ми го предаде — казах аз.