Читать «Врагът отвътре» онлайн - страница 25

Усетих, че тялото ми отвръща на ритъма. Очите ми следяха инструмента.

Жълто-оранжевите пламъци проблясваха и проблясваха. Усетих, че дишам в ритъма на мелодията.

Хълбоците й започнаха да се полюшват. Тя рязко дръпна воала от лицето си. Очите й ме изгаряха като въглени.

Тялото ми се свиваше, не ми се подчиняваше, напред-назад, напред-назад.

Изведнъж тя се отпусна на петите си. Остави тамбурата. Взе лютнята.

Започна да свири акордите на същата мелодия, която преди си тананикаше. Очите й ме изгаряха.

Започна да пее.

„Неизпратени целувки са заседнали на гърлото ми, неизпратени усмивки свили са гнездо зад устните ми. Несподелена страст надига се в дъха ми и връща се в устата няма! Ръцете ми болят от нераздадени милувки, треперят, като си помисля да излея върху теб целия поток от СПОДАВЕНА ЛЮБОВ.“

Беше непоносимо! Викнах:

— О, скъпа моя!

Прострях ръце към нея.

Викът, жестът, я изплашиха. Тя се сви от страх. И преди да успея да я спра, захвърли инструментите и избяга от стаята!

Не бях стигнал до вратата, когато желязна решетка бе залостена.

Опитах се да й говоря. Умолявах. Но гласът ми сигурно изобщо не е стигал зад вратата. Тя си остана заключена.

Стоях доста време, после отидох и взех петстотин хиляди лири и започнах да ги пъхам, една по една, под вратата. Последната остана да стои там, крайчецът й се показваше. Прекарах остатъка от нощта пред вратата, вперил поглед в нея.

Следващия ден събрах достатъчно смелост, за да се промъкна край стената на вътрешната градина, но, уви, пролуката, която бях открил, бе запушена.

В един момент ми се стори, че чувам гласове в градината. Не бях сигурен. През целия ден бях нещастен, изпълнен с болка.

Не таях много надежда. Но към осем едно от момчетата дойде при мен. Каза:

— Утанч ме изпрати да ти кажа да се изкъпеш, да си сложиш тюрбана и да идеш в салона.

О, никога не се бях къпал толкова бързо. Почти за отрицателно време бях в салона. Зачаках.

След много, много дълго вратата се открехна.

Тя се промъкна леко и тихо. Носеше стегнато елече, което оставяше ръцете и корема й голи. Беше със златна бродерия. Бе обута в златисти шалвари. Черната й коса бе опасана със златна лента, върху която бяха увити цветя. Над лицето й бе спуснат златист воал. Като седна, забелязах, че ноктите на ръцете и краката й са лакирани със златист лак. Носеше лютнята и лъскава сабя.

Но пак седна с наведена глава и забит в земята поглед. От време на време изпускаше по една въздишка.

— Защо въздишаш? — попитах аз накрая, много тихо, за да не я изплаша.

— О, господарю — каза тя със сведен поглед, — не мога да понасям мисълта, че няма как да се обадя в Истанбул, Париж и Ню Йорк, за да направя директна поръчка, за малките и жизнено важни неща, с които трябва да разполага една бедна жена, за да съхрани хубостта си в очите на своя господар. Имам нужда от телефон в стаята с директна линия, невписан в указателя.

Е, разбира се, че едно диво и плахо същество от примитивните и нецивилизовани пясъци на Каракум не би искало номерът да е включен в указателя.