Читать «Врагът отвътре» онлайн - страница 169
Л. Рон Хабърд
— Самолетоносач, шестнайсет бойни танка М-20, пушки за покушения, базуки… Надявам се, че сме събрали достатъчно огнестрелни оръжия, за да се справим с Мадисън. Но всъщност никога не се знае. Той е толкова коварен, колкото не можеш и ца си представиш!
Минавахме през полицейски линии, патрулни коли, които спираха всеки пред бойното поле. Някаква огромна тромава фигура ни препречи пътя. Беше полицейски инспектор Графърти.
Той се вгледа отблизо в нас и после отстъпи назад с елегантен поздрав.
— Виждам, че сте вие, господин Бери. Имах предчувствието, че е така. Никой друг не би могъл да отдели всички патрулни коли в Ню Йорк от техните постове. Искате ли да променим нещо?
Бери се съсредоточаваше върху минаването между патрулните коли и полицейската хайка към първото ни местоназначение. Но отговори:
— Не, всичко тази вечер е законно.
— О-о? — каза Графърти, искрено слисан.
— Това е международен въпрос, така че не позволявайте на хората си да бъдат въвлечени в нещо друго, освен да вардят пътищата. Не бих искал някои американец да бъде изправен пред Международния съд на човешките права.
Графърти се съгласи бързо.
— Не. Не бихме имали никакви изгледи за успех там.
Пробихме си път. Напред беше онова, което искаше Бери.
Шестнайсет танка М-20 бяха групирани в боен ред — тромави чудовища, всичките излъскани и готови за представление.
Около тях стояха екипажите им, всички в униформени дрехи, много британски и елегантни. Дълги тесни знамена на НАТО се вееха от техните антени, а един голям флаг беше затъкнат зад оръдейната кула на танка водач.
Беше вълнуваща и юначна гледка!
Един бригаден генерал с униформени дрехи, барета и военна палка се приближи към нас.
— Струва ми се, че вие сте момчетата, на които ни казаха да докладваме? — Той засука военния си мустак. Имаше очевиден въпрос в гласа му: вероятно беше очаквал някой накичен с медали генерал от НАТО с висок чин.
Попълних бързо празнината.
— Това е господин Бери от „Суиндъл и Крауч“. Той представлява интересите на Роксентър.
О, Богове! Онзи бригаден генерал направи толкова стегнат поздрав, че ръката му завибрира и затрепери. Без да се обръща, той извика:
— Екипажи, стро-о-ой се! Готови за по-о-оздрав! Кра-а-алски!
Чу се разбиващо забиване на ботуши по паважа. Сбирката се превърна във впечатляващо стегната формация зад него, всяко око — право напред, всяко чело — в напрегнато очакване.
— Кра-а-алски са-а-алют! РАЗ! — изкрещя бригадния генерал.
Всички ръце се вдигнаха като една в най-впечатляващия поздрав, който някога съм виждал.
— ДВА! — изкрещя бригадният генерал.
Всички ръце, включително и неговата, се спуснаха.
— На ваше разположение, СЪР! — извика той и направи една-две-три-четиритактова военна стъпка, както го правят британците.
Бери стоеше с тясната си нюйоркска шапка със спусната отпред периферия и цивилно палто. Той вдигна дясната си ръка съвсем малко.
— Бих искал да свикате офицерите — каза той, — за да обсъдим положението насаме.