Читать «Врагът отвътре» онлайн - страница 169

— Самолетоносач, шестнайсет бойни танка М-20, пушки за покушения, базуки… Надявам се, че сме събрали достатъчно огнестрелни оръжия, за да се справим с Мадисън. Но всъщност никога не се знае. Той е толкова коварен, колкото не можеш и ца си представиш!

Минавахме през полицейски линии, патрулни коли, които спираха всеки пред бойното поле. Някаква огромна тромава фигура ни препречи пътя. Беше полицейски инспектор Графърти.

Той се вгледа отблизо в нас и после отстъпи назад с елегантен поздрав.

— Виждам, че сте вие, господин Бери. Имах предчувствието, че е така. Никой друг не би могъл да отдели всички патрулни коли в Ню Йорк от техните постове. Искате ли да променим нещо?

Бери се съсредоточаваше върху минаването между патрулните коли и полицейската хайка към първото ни местоназначение. Но отговори:

— Не, всичко тази вечер е законно.

— О-о? — каза Графърти, искрено слисан.

— Това е международен въпрос, така че не позволявайте на хората си да бъдат въвлечени в нещо друго, освен да вардят пътищата. Не бих искал някои американец да бъде изправен пред Международния съд на човешките права.

Графърти се съгласи бързо.

— Не. Не бихме имали никакви изгледи за успех там.

Пробихме си път. Напред беше онова, което искаше Бери.

Шестнайсет танка М-20 бяха групирани в боен ред — тромави чудовища, всичките излъскани и готови за представление.

Около тях стояха екипажите им, всички в униформени дрехи, много британски и елегантни. Дълги тесни знамена на НАТО се вееха от техните антени, а един голям флаг беше затъкнат зад оръдейната кула на танка водач.

Беше вълнуваща и юначна гледка!

Един бригаден генерал с униформени дрехи, барета и военна палка се приближи към нас.

— Струва ми се, че вие сте момчетата, на които ни казаха да докладваме? — Той засука военния си мустак. Имаше очевиден въпрос в гласа му: вероятно беше очаквал някой накичен с медали генерал от НАТО с висок чин.

Попълних бързо празнината.

— Това е господин Бери от „Суиндъл и Крауч“. Той представлява интересите на Роксентър.

О, Богове! Онзи бригаден генерал направи толкова стегнат поздрав, че ръката му завибрира и затрепери. Без да се обръща, той извика:

— Екипажи, стро-о-ой се! Готови за по-о-оздрав! Кра-а-алски!

Чу се разбиващо забиване на ботуши по паважа. Сбирката се превърна във впечатляващо стегната формация зад него, всяко око — право напред, всяко чело — в напрегнато очакване.

— Кра-а-алски са-а-алют! РАЗ! — изкрещя бригадния генерал.

Всички ръце се вдигнаха като една в най-впечатляващия поздрав, който някога съм виждал.

— ДВА! — изкрещя бригадният генерал.

Всички ръце, включително и неговата, се спуснаха.

— На ваше разположение, СЪР! — извика той и направи една-две-три-четиритактова военна стъпка, както го правят британците.

Бери стоеше с тясната си нюйоркска шапка със спусната отпред периферия и цивилно палто. Той вдигна дясната си ръка съвсем малко.

— Бих искал да свикате офицерите — каза той, — за да обсъдим положението насаме.