Читать «Врагът отвътре» онлайн - страница 156
Л. Рон Хабърд
Хората от охраната ме избутаха бързо в някакъв кабинет, на който пишеше:
Напъхаха ме вътре и си тръгнаха.
— Инксуич? — каза някакво момиче. — Вие не сте в списъка на бойния отряд за Венецуела. Какво правите тук? Не разбирате ли, че правителството трябва да бъде свалено от власт до четири следобед? — Това наистина предизвика объркване. Самият завеждащ „Личен състав“ излезе да види за какво беше тревогата и изръмжа, че не може да чуе любимата си радио програма заради цялата шумотевица наоколо. Той сложи в ред нещата. Работата с Венецуела била прехвълена на руснаците. Персоналът изглеждаше много разкаян за това, че не е бил информиран.
Завеждащият „Личен състав“ натисна някакво копче. Нахълтаха шестима друга от охраната. Завеждащият сочеше към мен.
— Той разстрои работата в целия офис!
Те ме сграбчиха.
— Почакайте! — изпищях аз, а гласът ми беше изострен от това, че дърпаха ръцете зад гърба ми и се опитваха да ме вдигнат, за да ме изхвърлят навън.
— Аз съм служител тук! Току-що ме нае самият господин Роксентър!
Стовариха ме на куп в средата на стаята. Шефът на охраната каза:
— Хващам се на бас!
Завеждащият „Личен състав“ каза:
— Става! Пет долара!
Шефът на охраната каза:
— Става! Разкъсайте ризата му!
Така и направиха, а наоколо се разлетяха копчета.
Един от охраната извади странно на вид фенерче. Насочи го към гърдите ми. Погледнах надолу.
Във флуоресцентно зелено там светеше „Фамилен шпеонин на Роксентър“ с дата и инициали.
— Божичко — възкликна шефът на охраната. — Губиш, Трогмортън.
— Не, ти губиш — каза завеждащият „Личен състав“.
Двамата се награбиха в страховита схватка. Някой се обади в психиатричния отдел, дойде един психиатър и им каза, че и двамата са загубили и че се вземат твърде насериозно. Накара ги да платят един на друг по пет долара и тогава някак разсеяно взе двете банкноти и си тръгна.
Озовах се заедно с някаква консултантка от „Личен състав“ в една преградена кабинка. Тя продупчваше някакви компютърни карти. Беше много продължителен процес. Вземаше данните от федералните ми документи.
Най-накрая пъхна всички карти в един компютър. Натисна някакъв бутон за проверка, за да извика данните на екрана. Нищо не се случи. Екранът остана празен.
— Ами това е всичко — каза тя, — обработихме те.
— Почакайте — казах аз. — Екранът на компютъра остана празен.
— Разбира се — отвърна тя. — не би искал да бъдеш разконспириран, нали?
Тръгнах си.
Вратата на офиса на господин Бери беше открехната. Отворих я и влязох.
— Къде беше, по дяволите? — попита той. — Чакат ни цял час!
Хукнахме навън и хванахме такси. Най-накрая нещо се случваше!
Глава трета
Докато пътувахме с колата, спирани тук-там от улични задръствания, господин Бери изглеждаше много тих. От време на време очите му трепваха към мен.
Най-накрая той заговори.
— Ти колко знаеш за този Уистър?
— Не толкова, колкото вие — излъгах аз. — Просто видях, че се стреснахте и затова ви прикрих. — Нямаше смисъл да карам Бери да стреля по мен, защото знаех твърде много.