Читать «Врагът отвътре» онлайн - страница 156

Хората от охраната ме избутаха бързо в някакъв кабинет, на който пишеше:

Напъхаха ме вътре и си тръгнаха.

— Инксуич? — каза някакво момиче. — Вие не сте в списъка на бойния отряд за Венецуела. Какво правите тук? Не разбирате ли, че правителството трябва да бъде свалено от власт до четири следобед? — Това наистина предизвика объркване. Самият завеждащ „Личен състав“ излезе да види за какво беше тревогата и изръмжа, че не може да чуе любимата си радио програма заради цялата шумотевица наоколо. Той сложи в ред нещата. Работата с Венецуела била прехвълена на руснаците. Персоналът изглеждаше много разкаян за това, че не е бил информиран.

Завеждащият „Личен състав“ натисна някакво копче. Нахълтаха шестима друга от охраната. Завеждащият сочеше към мен.

— Той разстрои работата в целия офис!

Те ме сграбчиха.

— Почакайте! — изпищях аз, а гласът ми беше изострен от това, че дърпаха ръцете зад гърба ми и се опитваха да ме вдигнат, за да ме изхвърлят навън.

— Аз съм служител тук! Току-що ме нае самият господин Роксентър!

Стовариха ме на куп в средата на стаята. Шефът на охраната каза:

— Хващам се на бас!

Завеждащият „Личен състав“ каза:

— Става! Пет долара!

Шефът на охраната каза:

— Става! Разкъсайте ризата му!

Така и направиха, а наоколо се разлетяха копчета.

Един от охраната извади странно на вид фенерче. Насочи го към гърдите ми. Погледнах надолу.

Във флуоресцентно зелено там светеше „Фамилен шпеонин на Роксентър“ с дата и инициали.

— Божичко — възкликна шефът на охраната. — Губиш, Трогмортън.

— Не, ти губиш — каза завеждащият „Личен състав“.

Двамата се награбиха в страховита схватка. Някой се обади в психиатричния отдел, дойде един психиатър и им каза, че и двамата са загубили и че се вземат твърде насериозно. Накара ги да платят един на друг по пет долара и тогава някак разсеяно взе двете банкноти и си тръгна.

Озовах се заедно с някаква консултантка от „Личен състав“ в една преградена кабинка. Тя продупчваше някакви компютърни карти. Беше много продължителен процес. Вземаше данните от федералните ми документи.

Най-накрая пъхна всички карти в един компютър. Натисна някакъв бутон за проверка, за да извика данните на екрана. Нищо не се случи. Екранът остана празен.

— Ами това е всичко — каза тя, — обработихме те.

— Почакайте — казах аз. — Екранът на компютъра остана празен.

— Разбира се — отвърна тя. — не би искал да бъдеш разконспириран, нали?

Тръгнах си.

Вратата на офиса на господин Бери беше открехната. Отворих я и влязох.

— Къде беше, по дяволите? — попита той. — Чакат ни цял час!

Хукнахме навън и хванахме такси. Най-накрая нещо се случваше!

Глава трета

Докато пътувахме с колата, спирани тук-там от улични задръствания, господин Бери изглеждаше много тих. От време на време очите му трепваха към мен.

Най-накрая той заговори.

— Ти колко знаеш за този Уистър?

— Не толкова, колкото вие — излъгах аз. — Просто видях, че се стреснахте и затова ви прикрих. — Нямаше смисъл да карам Бери да стреля по мен, защото знаех твърде много.