Читать «Врагът отвътре» онлайн - страница 140

Очевидно позвъняваха обратно и трябваше да вдигнеш слушалката. Иззвъня. Аз вдигнах.

— Кой е? — каза глас. Връзката беше лоша.

— Една стара изгора — казах, като се надявах качеството да е също толкова лошо по обратния път по жицата.

Езикът на бравата цъкна незабавно. Отворих вратата, качих се на асансьора и излязох на 22-ия ггаж. Имаше стълбище към аварийния изход на покрива в края на коридора. Тръгнах натам.

На половината път усетих, че една врата е открехната на верига. Беше 22Б. Един глас каза:

— Кой сте вие? — музикално.

През триинчовата цепнатина можех да видя част от женско лице. Трябва да беше на около 60! В гласа все още се усещаше нотка на добронамереност.

— Инспектор по покривите — казах аз.

— Какво? — без добронамереност.

— Инспектор по покривите — повторих. — Трябва ца проверя покрива.

— Искате да кажете, че не се качихте за една веселба?

Не, не. Бях твърде изтощен!

— Инспектор по покривите — казах, като потупах калъфа.

Вратата се затръшна. Силно! Е, както и да е. Бях чувал, че на тази планета ги има всякакви. Качих се по стълбите. Вратата на аварийния изход беше заключена. Отворих я майсторски. Водеше към покрив, разкрасен с високи климатични агрегати, които препятстваха ясните гледки.

След по-малко от две минути се бях ориентирал и бях извадил телескопа от калъфа. Отидох до парапета и от онова, което знаех за интериора на жилището на Хелър, се опитах да открия сградата и апартамента. Беше малко объркващо, докато разбера, че гледам на север вместо на юг. Поправих се.

След това беше лесно. Включих и нагласих телескопа. Той правеше всичко, което покойният господин Спърк твърдеше. Гледах в стаята „синтетична джунгла — синтетичен бряг“. Един малък кафяв дипломат, който все още беше с шапката си, праскаше истински тек с едно катраненочерно момиче! Те се търкаляха и търкаляха в синтетичната трева, докато синтетичното слънце ги обгаряше. Но в самия полов акт нямаше нищо синтетично!

Най-накрая той измъкна отнякъде едно въже и успя да го омотае около глезените и китките й. И тогава й разказа играта.

Само си мислех, че съм задоволен тази вечер. Започнах да се възбуждам. Той със сигурност щеше да я убие!

Но изведнъж всичко свърши. Тя се отърси от въжето, сякаш то не беше съществувало. Тя каза:

— Така ли трябва да стане, мистър Буула?

Той каза:

— Точно! Хайде да го направим още веднъж!

Е, добре. Не бях дошъл тук за развлечения. Продължих да движа телескопа. Гледах във всекидневната на Хелър. Беше доста замъглено.

Всичко беше много чисто и подредено, освен някакви чинийки за сладолед върху бара, но те бяха натрупани в правилни купчини, готови да бъдат изнесени от прислужника. Виж го тоя Хелър. Подредеността му ти лазеше по нервите, ако не нещо друго! Това беше една наистина красива всекидневна, дори когато се гледаше на слабо осветление.

Продължих да мърдам телескопа. Гледах в спалнята му. Беше объркващо! Огледала! За секунда не можах да различа кое беше леглото и кой беше всеки един от петдесетте размножени образа. Намерих леглото. Огромно, кръгло; имаше достатъчно място за половин дузина хора.