Читать «Врагът отвътре» онлайн - страница 127

Самата мисъл, че трябва да вдигам нещо, ме изтощаваше, така че излязох оттам.

Сега, пари.

Открил съм, че когато някой пътува, парите са много необходими. Ако плановете ми се развиваха добре, парите щяха да са ми от голяма полза.

Отидох в ъгъла на тайната ми стая при сандъците, маркирани със знак за радиация. Всъщност не бях проверил златото си. Още вдигане.

Кюлче по кюлче го подредих. Пробвах всяко с нокътя на палеца си, дори със зъби. Хубаво и меко. Красиво злато. Осемнайсет чудесни 25-килограмови кюлчета! Лежеше си там искрящо.

Неочаквано усетих, че ми е непоносимо да се разделя с което и да е от тях! Ще намеря други начини да финансирам пътуването си! С благоговение сложих всичките настрана.

Тръгнах по тунела, за да видя Фахт бей. Обясних му колко наложително беше това пътуване и че можеше и щеше да се окаже много скъпо.

Фахт бей седеше зад бюрото си и държеше главата си в ръце. Колкото и упорито да опитвах, не успях да го накарам да се изръси с ни един долар. Успях обаче да получа някакво смутолевяне, че ливанеца бил в болницата.

Е, време беше да си разкрием картите с този ливанец! Той беше помогнал да се разруши банковият бизнес в Бейрут, а сега разрушаваше и моя!

Той беше в подземието!

Имаше един малък кабинет точно встрани от главния вход — с големи резета, а през стените минаваха телени мрежи — нещо ново! Там и с взрив не можеше да се влезе! Лабиринт от армирано стъкло, през който се вкарват нещата, голяма кошница с макара за тежки предмети. Трябваше да влезеш в кошницата и да викаш през стъкления лабиринт, за да се свържеш с касиера! Помислих си, че сигурно е почерпил опит от ливанското въстание!

— Искам малко пари! — изкрещях през лабиринта.

Той не помръдна, видът му беше убийствен. Светложълт, без коса и само с два-три останали зъба.

— Няма пари!

Върху бюрото му, най-отпред, където ги беше броил, имаше купчини, купчини нари! Никога не съм пиждал толкова много пари накуп. Американски долари, британски лири. Дори няколко диаманта!

— Пристигнали са някакви гангстери! — изкрещях към него. — Виждам доказателството!

Той хвърли малко празни счетоводни листове върху купчините.

— Само десет засега!

— Бяха двеста в онзи списък! — провикнах се през лабиринта аз.

— Имат си график, разпределени са за доста време напред. Някои от тях трябваше да ограбят банки, преди да пристигнат!

— Но десет — извиках през лабиринта, — трябва да означава, че сте събрали един милион досега! Цената беше 100 000 щатски долара.

— Това място струва един милион! — озъби се той през лабиринта. — Още не сме започнали да покриваме текущите разходи!

Чух нещо вдясно и вляво от себе си. Вдигнах поглед. Две дула на автоматични пушки се показваха от оръдейни кули с дистанционно управление. Сочеха право към мен. Ливанецът беше сложил пръста си върху някакъв бутон, който очевидно управляваше оръдията.

Тръгнах си.

Седнах отвън в разнебитения голям „Форд“. Каква отявлена несправедливост. Печелех купища пари за базата! Бях им осигурил още сто и деветдесет гангстера! Очертаваха се деветнайсет милиони щатски долара в близките седмици или месеци, а и вече имаха цял милион!