Читать «Планът на нашествениците» онлайн - страница 31

Извисяващите се стени от черен базалт на Спитеос според легендите били творение на една отдавна изчезнала раса, населявала планетата преди сто и петдесет хиляди години. Уменията й се ограничавали само в строителството на каменни чудовища и затова още първият залп от оръдията при волтарианското нахлуване я помел.

Хитроумно монтирани екрани за отразяване на детекторни сигнали поддържаха стария мит, че замъкът все още бил прекалено радиоактивен и неизползваем. Когато през тях минаваха лъчите на спътниците за планетарно наблюдение, те поглъщаха енергията им и излъчваха обратно вълни с дължина като при радиоактивно заразяване.

А нямаше никаква радиация. Ако Спитеос излъчваше нещо, то идваше от бездните на страданието под мене — цяла миля под земята, където, натъпкани в смърдящи дупки, хиляди политически затворници прекарваха в стонове и въздишки остатъка от живота си. Определението за политически затворник беше: „Някой, който би могъл да се пречка в краката на апарата“. Имаше чиновници, позволяващи си още едно определение на шега — „Всеки, когото Ломбар Хист не харесва“, но се осмеляваха да го прошепнат само на най-близките си приятели, а и това не беше много разумно. Веднъж издебнах Ломбар пиян и го попитах защо просто не ги избие и така да приключи всичко, а той ми отвърна със заговорническо намигане: „Откъде да знаем, че няма да ни потрябват някой ден, пък и така близките им са по-склонни да ни сътрудничат.“ Та точно тези излъчвания човек можеше да усети с кожата си през стените.

Беше горещо.

Избръмча сигнал и чиновникът с рязко кимване ме подкани да вляза.

До кабинета на Ломбар в Спитеос се стигаше по изтъркани стъпала. Заемаше цялата горна част на една от кулите и беше грижливо замаскиран срещу наблюдения от въздуха. Златни тъкани висяха набръчкани по стените — старинни изображения на битки със стойност, която дори не можеше да се изчисли. Навсякъде стърчаха сребърни вази. Мебелите бяха откраднати от някоя императорска гробница. Всеки предмет в огромната зала беше скъпоценност, придобита чрез грабеж или изнудване по време на десетилетното владичество на Ломбар над апарата. Но той успяваше да ги подрежда и използва така, че изглеждаха стари и очукани, притежаваше тази „дарба“.

Огледало заемаше цяла една стена и леко объркан, забелязах Ломбар да се кипри пред него. Беше си поръчал да му направят златоткана шапка, покрита с имперски гербове, и сега я бе сложил на главата си, въртеше се и гледаше отражението си. Накрая се насити, свали шапката и много грижливо я сгъна. Постави я в сребърно ковчеже и го заключи. Както и Ваша светлост знае, на простосмъртните, гаврили се с Имперските символи, се полага смъртно наказание.

— Сядай, сядай — ми каза Ломбар и махна с ръка към един стол. Усмихваше се доволно.