Читать «Пан Володиовски» онлайн - страница 347

Начело застана пан Мотовидло. Тая сбирщина обикновено не се използваше за бой и беше въоръжена с какво да е оръжие, но сега се втурна с такова желание, че предизвика възхищение у самия хетман. Може би ги въодушевяваше жаждата за плячка, може би ги овладяваше ентусиазмът, който оживяваше тоя ден цялата войска, важното е, че атакуваха еничарите като вихър и захванаха да се бият така настървено, че при първото сблъскване изтласкаха неприятеля от портата на разстояние един мускетен изстрел. Хюсеин хвърли в бойния хаос нови полкове и възобновената в миг битка продължи цели часове. Но през това време Корицки начело на елитните полкове зае здраво портата, а в далечината се раздвижиха хусарите като огромна птица, която се вдига лениво за полет, и започнаха да се придвижват към портата.

Същевременно при хетмана дотича ординарец от източната страна на стана.

— Пан белският воевода е на насипите! — викна той със задъхани гърди.

След него втори:

— Пановете литовски хетмани са на насипите!

След тях дотичваха други все със същата вест. Мръкваше се вече, но от лицето на хетмана бликаше светлина. Той се обърна към пан Биджински, който в тоя миг се намираше при него, и рече:

— Сега е ред на конницата, но това ще стане едва утре. Никой обаче, нито в полската войска, нито в турската, не знаеше и не предполагаше, че хетманът възнамерява да отложи за другата сутрин генералната атака на всички сили. Напротив, офицери за връзка се затекоха при ротмистрите с поръчение да бъдат готови всеки момент. Пехотата стоеше в плътни редици, ръцете, сабите и копията на конницата горяха. Всички очакваха с нетърпение заповедта, защото хората бяха огладнели и измръзнали.

Но заповедта не идваше, а часовете минаваха. Нощта стана черна като жалеен креп. Още през деня започна лапавица, а към полунощ задуха силен вятър с леден дъжд и сняг. Неговите удари смразяваха мозъка в костите; конете едва можеха да се сдържат на едно място, хората се вцепеняваха. И най-големият мраз, стига да е сух, не би могъл да бъде толкова досаден, колкото тоя вихър от сняг и дъжд, който шибаше като бич. При постоянното очакване на заповедта не можеше да се мисли нито за ядене, нито за пиене, нито за запалване на огън. С всеки час времето ставаше все по-страшно. Това беше паметна нощ, „нощ на мъки и тракане със зъби“. Гласовете на ротмистрите: „Стой! Стой!“, се обаждаха непрекъснато, и свикналият към дисциплина войник стоеше в пълна готовност, неподвижно, но търпеливо.