Читать «Пан Володиовски» онлайн - страница 341

Закоравелите от войната сърца се късаха от скръб при тая гледка; жълтите светлини на свещите осветяваха суровите, опечалени лица на бойците и се отразяваха като бляскави искри в потеклите от очите сълзи. В средата на войнишкия кръг лежеше Баша, просната върху пода, а до нея старият, недъгав, сломен и цял разтреперан пан Заглоба. Тя беше дошла тук пеш от Каменец подир колата, която караше най-скъпия й ковчег, но сега бе настъпил моментът да предаде тоя ковчег на земята. И през целия път, когато вървеше замаяна и сякаш откъсната от тоя свят, и сега, при погребалната подставка, тя повтаряше несъзнателно: „Няма нищо!“ — повтаряше, защото така й беше поръчал любимият, защото това бяха последните думи, които й бе изпратил; но и в това повтаряне, и в тия думи имаше само звуци без съдържание, без истина, без значение и утеха. То не беше „няма нищо“ — а само скръб, мрак, отчаяние, мъртвота, само непоправимо нещастие, само убит и сломен живот, само побъркано съзнание, че за нея вече няма нито милост, нито надежда, а само пустош и ще бъде все пустош, която може да запълни единствено Бог, когато изпрати смъртта.

Камбаните биеха; богослужението пред главния олтар беше към края си. Най-сетне прозвуча високият глас на свещеника, който викаше сякаш от бездна: „Requiescat in pace!“ Трескави тръпки разтърсиха Баша, а в замаяната и глава се появи само една мисъл: „Вече ще ми го вземат!…“ Но това не беше още краят на церемонията. Рицарите бяха приготвили множество речи, които щяха да бъдат произнесени при спускането на ковчега в гроба, а засега на амвона излезе свещеник Камински, същият, който в миналото често посещаваше Хрептьов и който беше миропомазал Баша при боледуването й.

Хората в черквата започнаха да покръхват и кашлят, както обикновено пред проповед, после утихнаха и всички очи се обърнаха към амвона.

Изведнъж от амвона се чу биене на барабан.

Слушателите се смаяха. А свещеник Камински биеше барабана като за тревога; после изведнъж прекъсна и настана гробна тишина. След това биенето се зачу втори път, трети път; внезапно свещеник Камински запокити пръчките върху черковния под, вдигна нагоре двете си ръце и извика:

— Пане полковник Володиовски!

Отговори му спазматичният вик на Баша. В черквата просто стана страшно. Пан Заглоба се вдигна и заедно с пан Мушалски изнесоха навън припадналата жена.

А свещеникът продължаваше да вика:

— За Бога, пане Володиовски! Larum свирят! Война! Неприятелят е нахлул! А ти не скачаш? Не грабваш сабята? Не яхваш коня? Какво е станало с теб, войниче? Нима си забравил някогашните си добродетели, та ни оставяш сами в мъка и тревога.