Читать «Пан Володиовски» онлайн - страница 340

Генрик Сенкевич

— А Каменец и Подолието? Комисарите наведоха глави:

— На султана… на веки веков!…

После комисарите си тръгнаха, но не към моста, защото там вече тълпи от населението бяха задръстили пътя, а отстрани през южната порта. Като слязоха долу, те седнаха в една лодка, с която щяха да стигнат до ляхската порта. В низината между скалите покрай реката вече започнаха да се показват еничари. От града прииждаха все по-големи вълни народ и заеха площада срещу стария мост. Мнозина искаха да бягат в замъка, но полкове, които излизаха, ги спряха по заповед на малкия рицар.

Той строи войската, повика пан Мушалски и му каза:

— Стари приятелю, направи ми една услуга: иди веднага при жена ми и й кажи от мое име…

Тук гласът на малкия рицар пресекна за миг в гърлото.

— И кажи и от мое име: няма нищо! — добави той бързо. Лъконосецът се отдалечи. След него войската излизаше бавно. Володиовски яхна коня си и следеше похода. Замъкът се опразваше, но полека, понеже развалините пречеха на движението.

Кетлинг се приближи до малкия рицар.

— Слизам! — каза той със стиснати зъби.

— Върви, само че почакай, докато войската излезе… Върви!…

Сега двамата се прегърнаха и доста време стояха така. Очите им светеха с необикновена светлина… Най-сетне Кетлинг се затече към подземията…

А Володиовски свали шлема от главата си; погледа още тая развалини, това поле на своята слава, руините, труповете, съборените стени, насипа и оръдията, после вдигна очи нагоре и започна да се моли…

Последните му думи бяха:

— Дай й, Господи, сили да понесе това търпеливо, дай й спокойствие!…

Ах!… Кетлинг избърза, без да изчака дори излизането на полковете, защото в тоя миг бастионите се разлюляха, страхотен гръм разтърси въздуха: амбразури, кули, стени, хора, коне, оръдия, живи и мъртви, маси пръст — всичко това, избухнало нагоре като пламък, размесено, сбито сякаш в един страхотен заряд, хвръкна във въздуха…

Така загина Володиовски, Каменецкия Хектор, първият воин на Жечпосполита.

Насред съборната черква в Станиславов стоеше висока погребална подставка, обилно обградена със свещи, а върху нея в два ковчега, оловен и дървен, лежеше пан Володиовски. Капаците бяха вече заковани и в тоя момент ставаше погребението. Сърдечно желание на вдовицата беше тялото да бъде погребано в Хрептьов, но понеже цялото Подолие се намираше в неприятелски ръце, временно щеше да бъде погребано в Станиславов, защото в тоя град бяха изпратили под турски конвой каменецките exules и тук предадени в ръцете на хетманските войски.

Всички камбани на черквата биеха. Храмът беше препълнен с шляхтичи и войници, които искаха да хвърлят за последен път поглед към ковчега на Каменецкия Хектор и пръв рицар на Жечпосполита. Шепнеше се, че самият хетман ще пристигне за погребението, но понеже досега не се виждаше, а всеки момент можеше да налети татарски чамбул, реши се церемонията да не се бави повече.

Старите войници, приятели или подчинени на покойника, застанаха като венец около ковчега. Между тях бяха: лъконосецът пан Мушалски, пан Мотовидло, пан Снитко, пан Громика, пан Ненашинец, пан Нововейски и много други, предишни офицери от станицата. По странна случайност не липсваше почти никой от ония, които някога сядаха вечер на пейки край хрептьовското огнище; всички бяха излезли здрави и читави от тая война, само тоя, който им беше вожд и образец, добрият и справедлив рицар, страшен за неприятелите, мил за своите, само тоя фехтовчик над фехтовчиците със сърце на гълъб лежеше сега високо, всред светлини, при безкрайна слава, но в тишината на смъртта.