Читать «Пан Володиовски» онлайн - страница 338

Турският огън постепенно започна да отслабва.

— Краят наближава! — викна с всички сили Володиовски в ухото на Кетлинг, за да може той да го чуе всред тоя ехтеж.

— И аз така мисля! — отговори Кетлинг. — Дали до утре или за по-дълго?

— Може и за по-дълго. Днес победата е на наша страна!

— И благодарение на нас!

— Ще трябва да помислим за новата мина. Турският огън отслабваше още повече.

— Да продължаваме да бием с оръдията! — извика Володиовски.

И се затече между топчиите.

— Огън, момчета — викна той, — докато и последното турско оръдие не престане да действа! За славата на Бога и на пресветата Дева! За славата на Жечпосполита! Огън!

А войниците, като видяха, че и тази атака е вече към края си, се обадиха с гръмък, радостен възклик и с още по-голямо въодушевление започнаха да стрелят към турските окопи.

— Вечерен намаз ще ви засвирим, кучета такива, намаз — викаха многобройни гласове.

Внезапно стана нещо странно. Ето че всички турски оръдия замлъкнаха изведнъж, сякаш някой ги преряза с нож. Замлъкна също така и стрелбата на еничарките от новия замък. Старият замък гърмя още някое време, но накрай офицерите взеха да се споглеждат и да се питат един друг:

— Какво е това? Какво стана?

Кетлинг, поразтревожен, също спря стрелбата. Тогава един от офицерите се обади високо:

— Навярно под нас има мина и ще я запалят сега!…

Володиовски го прониза със страшен поглед.

— Мината не е готова, а и да беше готова, от нея ще хвръкне във въздуха само лявата стена на замъка — и ние ще се отбраняваме от развалините, докато дишаме — разбираш ли, ваша милост?

После настана тишина. Не я смути нито един гърмеж, нито от града, нито от окопите. След грохота, който тресеше стените и земята, в тая тишина имаше нещо тържествено, но едновременно и зловещо. Очите на всички се напрягаха към окопите, но зад облаците дим не се виждаше нищо.

Внезапно от лявата страна се чуха отмерени удари с кирки.

— Казвах аз, че едва сега дълбаят, за да слагат мина! — обади се Володиовски.

Сега той се обърна към Люшня:

— Вахмистър! Ще вземеш двайсет души и ще надникнеш в новия замък.

Люшня изпълни бързо заповедта, взе двайсет души и след миг изчезна заедно с тях оттатък отвора.

Отново настана мълчание, прекъсвано само от хъркането или хълцането тук-таме на недоумрелите, а също така от ударите на кирките.

Чакаха доста дълго, най-сетне вахмистърът се върна.

— Пане командир — каза той, — в новия замък няма жива душа.

Володиовски погледна смаяно Кетлинг.

— Дали вече са се отказали от обсадата, а? От тия пушеци нищо не може да се види!

Но духани от вятъра, пушеците се разредяваха и най-сетне тая димна завеса се прекъсна над града. В същия миг някакъв страшен и уплашен глас извика от кулата:

— Над портите бели знамена! Предаваме се!

Като чуха това, войниците и офицерите се обърнаха към града. Страхотно изумление се изписа по лицата, думите на всички замряха на устата и те гледаха към града през ивиците пушек.